Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 21

Облекчение озари нежните ѝ кехлибарени очи.

– Колко време ще ни отнеме да стигнем?

– Час, или може би малко повече.

– Голямо ли е селото? Никога преди не бях чувала за Леналор. Какво ще открием там?

Юън прокара ръка през косата си, когато тя започна отново да го обсипва с въпроси. Бе любопитна и шумна дама.

– Отново не ми отговаряш, нали? – попита го след няколко минути.

– Задавате прекалено много въпроси. Едва мога да си поема въздух, за да отговоря на един, докато вие задавате още три.

– Тогава ще ги задавам по-бавно.

– Предпочитам да не го правите.

– Защо?

– Защото тогава ще се чувствам задължен да отговоря.

За негова изненада тя се разсмя. Беше мелодичен звук, а не силен или глупав. По-скоро бе дълбок и приятен.

– Мили Юън, омагьосан си от простия език на една девойка. Баща ми често казва, че ако можеше да обуздае неспирната сила на езика ми и да я даде на воините си, никога не би се притеснявал, че някоя войска ще успее да ги победи в битка. Смята, че час от моето бъбрене може да поддържа войска в битка за поне три или четири дни.

Юън я погледна през рамо.

– Това са груби думи.

– Не, изобщо не са. Баща ми ме обича и аз знам това. Понякога говоря много. Това е недостатък, който притежавам откакто се помня. Майка ми твърди, че е така, защото нямам други роднини, и понеже е искала да има голямо семейство, милостивия бог я е дарил с мен. Може да съм единствено дете, но вдигам шум за поне дузина.

При тези думи Юън изсумтя.

– Това смях ли беше?

– Не, това бе звук на съгласие.

– Ммм – отвърна тя, като се взря в него, – знаеш ли, смятам, че затова сш тих.

– Какво имаш предвид?

– Имаш толкова много братя и си представям колко ти е било трудно да бъдеш чут.

– Повярвай ми, мога да бъда чут, ако искам.

Тя се изравни с него.

– Не знам – отвърна колебливо. – Гласът ти е толкова плътен, че се съмнявам да може да се чуе като вик.

Нора снижи гласа си до дълбок тон, който изпрати странни тръпки по гърба му.

– Виждаш ли как, като говоря така, гласът ми е прекалено дълбок? – тя извиси гласа си до нормалното. – Не, истински рев не би бил възможен с това. Жалко, че си така прокълнат.

– Жалко наистина – отвърна той под носа си, чудейки се защо се чувстваше невероятно развеселен.

Сега, като се замислеше, имаше нещо освежаващо в нея. Тя действаше прибързано и му се противопоставяше по начин, по който никой от братята му никога не бе правил.

Повечето жени се чувстваха застрашени от височината му и намръщеното му изражение. Беше достатъчно да изгледа някоя девойка за кратко, за да я накара да бяга в обратната посока или по-лошо – да я накара да се кикоти срещу него. Ненавиждаше кикотенето. Нора никога не се кикотеше. Смехът ѝ бе приятен. Успокояващ.

И тогава тя започна да си тананика. Юън дръпна юздите на коня си и се вгледа в нея.

Тя се спря за момент и го погледна с големите си очи.

– Защо ми се мръщиш сега?

– Ти си безкрайно приятна. Как може да стоиш там и да си толкова щастлива за нищо?

– Със сигурност е по-добре от това да съм тъжна за нищо. Не си ли съгласен?