Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 19

Сега, когато бяха близо един до друг, Нора зададе въпросите, които бе искала да попита по-рано.

– Колко време ще ни отнеме да стигнем замъка на брат ти? Не се ли намираме в земите на МакАлистър?

– Да – отвърна той с поглед, съсредоточен върху местността пред тях. – Но се намираме в покрайнините. Обикновено мога да стигна до там за ден и половина, но ако настояваш да спазваме това темпо, най-вероятно ще ни отнеме година, за да се доберем до замъка.

– Значи винаги препускаш като луд? – присмя му се тя.

Той не отвърна нищо. Нора изчака почти минута. Дори не ѝ обърна внимание. Държеше се сякаш тя не съществуваше.

– Извинявай – продължи тя раздразнено. – Зададох ти въпрос, Юън МакАлистър.

Той отново не отговори. Нора беше ужасена.

– Навик ли ти е да не отговаряш на въпроси?

– Милейди, ако пътувате в тишина, ще ви дам всичко, което поискате – отвърна той с дълбока въздишка.

– Ще ме заведеш ли до Лондон?

– Не.

Нора стисна зъби. Така да бъде. Ако той не правеше това, което искаше от него, тогава тя щеше да му отвърне със същото.

– Времето навън е хубаво, нали? – Тя огледа гората. Пришпори коня си, за да язди няколко крачки пред Юън. – Доста освежаващо и топло. Харесва ми този период от годината. Винаги ми е бил любим. Спомням си, когато бях малко момиченце, двете с майка ми…

Юън простена, когато осъзна, че жената смяташе да бърбори, докато или я убиеше, или се съгласеше с нея. Ушите му бръмчаха от думите ѝ и въпреки че гласът ѝ бе изкусително мелодичен, щеше да бъде по-добре, ако почти не я чуваше.

Главата го болеше от ейла7, който бе изпил. Ярката светлина изгаряше очите му и предизвикваше гаденето му. Бе планирал да прекара остатъка от този проклет ден в блажен унес, лежейки в леглото, а сега пътуваше към замъка на Локлан, където щеше да се изправи пред майка си и брат си. Щеше да види тяхната мъка, породена от смъртта, която бе причинил.

До ден днешен му бе трудно да погледне майка си в очите. Въпреки че не бе изрекла и една дума срещу него, той знаеше, както и тя, кой бе отговорен за смъртта на Киърън. Вината за това тежеше на плещите му.

Стомахът му се сви. Сякаш беше вчера, когато двамата с брат му играеха на война. Спомни си как някога мечтаеха и се перчеха в какви мъже щяха да се превърнат.

– Добре ли си? – въпросът на Нора прекъсна мислите му.

– Добре съм.

– Не ми изглеждаш добре. Имаш вид на тъжен и разстроен. Нима компанията ми наистина ти е толкова неприятна?

Беше на път да отговори с „да“, но лъжата заседна в гърлото му. Нямаше нужда да бъде преднамерено груб с нея. Не беше нейна вината, че бе малко луда. Може би в миналото ѝ имаше някаква жестокост, която бе причина за заблудите ѝ.

След като бе изгубил мечтите си по толкова болезнен начин, той никога не би откъснал някой друг от неговите собствени.

– Не, милейди. Не ви намирам за неприятна.

– Просто досадна.

– Вие го казахте, не аз.

Нора му се усмихна. Беше топла и нежна усмивка, която караше очите ѝ, с цвят на кехлибар, да блестят.

– Значи ме намирате за чаровна?

Почувства странно желание да изскимти срещу настойчивостта ѝ.