Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 17

Най-вероятно фактът, че наистина притежаваше маниерите на пън.

Нора се приближи до коня си, след което се обърна към него в очакване, докато той се придвижи до своя без изобщо да я погледне отново.

– Е? – попита тя, след като очевидно той не възнамеряваше да се върне при нея.

Юън я погледна неразбиращо, сякаш нямаше идея какво иска от него.

– Е, какво?

Колко глупав беше този мъж? Със сигурност, притежаваше поне малко повече благоприличие от това.

– Няма ли да ми помогнеш да се кача на коня? – попита тя.

– Не можеш ли сама?

Нора беше втрещена. Мъжът нямаше ли майка? Сестра? Някоя жена около него?

– Не. Имам нужда от помощта ти.

Той използва юздите, за да почеше брадясалата си буза, след което я погледна несигурно.

– Имаш нужда от помощта ми, за да…

– Яхна коня.

Юън изсумтя. Остави юздите и скръсти ръце пред гърдите си, като се взря в нея с ледените си очи.

– Щом имаш нужда от моята помощ, милейди, изглежда, че забравяш една важна дума в това изречение.

Нора остана изненадана от искането му. Мечката, която живееше в пещера ѝ преподаваше добри обноски?

Това да не беше някаква шега?

– Чакам – каза той нетърпеливо.

Нора се вгледа свирепо в него и арогантната му стойка, която настояваше тя да се държи любезно, без това да се отнася за него.

– Добре тогава – отвърна упорито, отказвайки да му достави удоволствие, задето я е поправил. – Ще го направя сама.

Или поне така си мислеше. Това, което бързо научи, след като се опита да се качи на седлото, бе, че кобилата имаше навика да се премества всеки път, когато понечваше да я яхне. Опита няколко пъти и винаги конят се дръпваше настрани.

– Оу! – извика Нора, когато кракът ѝ се изтръгна от стремето и тя отново се озова отстрани на кобилата, докато проклетото животно я гледаше с радостни очи.

– Имате ли някакъв проблем? – попита Юън.

– Не – побърза да го увери тя, като уви полата около себе си, за да опита отново. – Никакъв проблем.

Само ако можеше да накара животното да стои на едно място. Нора опита отново. Този път конят се мръдна в най-неподходящият момент. Тя загуби равновесието си и падна върху прашната земя. Полите ѝ се вдигнаха, разкривайки краката ѝ пред очите на Юън, а това я накара да се почувства толкова унизена.

Той бързо отиде при нея, като дръпна буйната кобила настрани от нея.

– Нарани ли се, девойче?

Нора издърпа полите си надолу, за да се покрие.

– Нищо повече от достойнството ми. Може да си сигурен в това.

За нейна изненада, той ѝ помогна да се изправи и внимателно изтърси праха от полите ѝ.

– Нямах намерение лошото ми настроение да се превърне в причина за нараняване. Ето… – каза той, вдигна я, сякаш изобщо не тежеше и я постави на гърба на кобилата.

Напълно онемяла от обрата в действията му, тя го наблюдаваше мълчаливо, докато се връщаше обратно към коня си. Прехвърли единия си крак над гърба му с такава лекота, която я накара да изпита истинска завист. Без никакво усилие се намести на седлото и се наведе напред, за да вземе люлеещите се юзди, които бе изпуснал, когато ѝ се притече на помощ.

Защо неговият кон стоеше спокойно, докато нейният подскачаше наоколо и я злепоставяше? Но това, което я впечатли най-силно, беше начинът, по който Юън изглеждаше върху мощния буен жребец, докато го напътстваше с лекота. Седеше уверено в седлото си и излъчваше сурова мъжествена аура, която накара бузите ѝ да се зачервят и причини странно туптене в гърдите ѝ.