Читать «Грозните» онлайн - страница 158

— На мястото на коя?

— О. Така се казва жената, която ръководи това място. Спомням си името й от времето, когато ме спипаха.

Давид се намръщи и Толи се зачуди дали не беше се увлякла.

После той сви рамене.

— Предполагам, че бих ги затворил в подземието.

— Добре тогава, да вървим долу.

Откриха аварийно стълбище, което водеше надолу, но то свърши един етаж по-ниско. Явно бяха стигнали най-долното ниво на „Извънредни ситуации“.

— Внимавай — прошепна Толи. — Преди малко чух хора, които се качиха на асансьора под мен. Трябва да са били тук някъде.

Този етаж беше осветен от аварийни светлини, разположени по средата на пода в коридора. Тръпка премина по гърба на Толи, когато разчете табелките на вратите.

— Стая за разпити Едно. Стая за разпити Две. Изолатор Едно — шушнеше тя, а светлината на фенерчето й трепкаше върху думите като уплашена нощна пеперуда. — Стая за дезориентация Едно. О, Давид, те сигурно са някъде тук.

Той кимна и внимателно натисна една от вратите, но тя не поддаде. Давид прокара пръсти по ръба, търсейки цепнатина, в която да пъхне лоста.

— Внимавай ирисовият скенер да не те засече — тихо го предупреди Толи. После посочи малката камера до вратата. — Ако лъчът попадне на окото ти, ще сканира ириса и ще направи справка в базата данни на главния компютър.

— Те нямат никакви данни за мен.

— И това окончателно ще ги подлуди. Просто не се приближавай прекалено. Той действа автоматично.

— Дадено — кимна Давид. — Тия врати и без това са прекалено гладки. Няма къде да подпъхна лоста. Да продължим нататък.

Малко по-надолу по коридора една табелка спря погледа на Толи. „Дългосрочно задържане“, прошепна тя. След тази врата идваше голям участък сляпа стена, сякаш стаята зад нея беше по-дълга от останалите. Тя допря ухо до вратата, надявайки се да долови някакъв звук.

Дочу познат глас. Той се приближаваше все повече.

— Давид! — изсъска тя, отскочи от вратата и се притисна към стената. Давид започна трескаво да се оглежда за някакво прикритие. Но и двамата бяха като в капан между гладките стени.

Вратата се отвори с плъзгане и злобният глас на д-р Кейбъл проникна в коридора.

— Просто не се стараеш достатъчно. Трябва само да я убедиш да…

— Д-р Кейбъл — каза Толи.

Жената се извърна, за да погледне Толи, орловите й черти се изкривиха от изненада.

— Искам да се предам.

— Толи Янгблъд?! Но как…

Лостът на Давид замахна над главата й и тя рухна на земята.

— Тя да не… — заекна Давид. Лицето му беше побеляло.

Толи коленичи и обърна главата на д-р Кейбъл, за да види раната. Нямаше кръв, но жената беше в безсъзнание. Явно, колкото и съвършени да бяха жестоките красиви, моментът на изненада все още можеше да осигури предимство пред тях.

— Ще се оправи.

— Д-р Кейбъл, какво става…

Толи се обърна по посока на гласа и погледът й се спря на млада жена.

Беше стройна и елегантна, със съвършени черти. Очите й — дълбоки и одухотворени, с медни и златни точици, които блестяха в ирисите — бяха тревожно окръглени. Върху плътните й устни имаше изписан ням въпрос и тя стоеше с вдигната изящна ръка. Сърцето на Толи замря при гледката на красивия й смут.