Читать «Грозните» онлайн - страница 156

— Как ще влезем вътре? — попита Давид.

— Трябва да започнем оттук — и тя посочи вратата за автолетите.

— Не мислиш ли, че ще ни забележат, ако влезем без автолет?

— Прав си. Какво ще кажеш обаче да блокираме вратата. Ако изникне някой извънреден, не бихме искали толкова лесно да ни проследи.

— Добро хрумване. — Давид започна да рови из раницата и извади от там нещо, което приличаше на тубичка гел за коса. Той изстиска от нея бяло лепкаво вещество и замаза с него отвора, като внимаваше да не го докосва с пръсти.

— Какво е това?

— Лепило. Можеш да залепиш подметките си на тавана и да висиш надолу с главата като прилеп.

Толи ококори очи. Беше чувала слухове за разни трикове, които можеш да правиш с нанолепилата, но на грозните им беше забранено да ги използват.

— Кажи ми, че не си го правил!

Той се усмихна.

— В такъв случай би трябвало да оставя обувките си на тавана. Ненужно прахосване на ценна вещ. Сега обаче как предлагаш да слезем долу?

Тя измъкна автоматичния лост от раницата си и му го показа.

— Ще вземем асансьора.

Стърчащата над покрива метална кабинка приличаше на контейнер за отпадъци, но двойната врата и ирисовият скенер я издаваха. Толи примижа, за да е сигурна, че скенерът няма да я освети и пъхна инструмента в процепа между двете крила на вратата. Те се нагънаха като станиол.

Отвътре зейна мрачна дупка. Толи цъкна с език и по ехото разбра, че е много дълбока. Погледна сигналните светлини върху яката на бънджи жилетката си. Още светеха зелено.

После се обърна към Давид.

— Изчакай да ти свирна.

И стъпи в празното.

Да пропада в тъмната шахта беше много по-страшно, отколкото да скочи от покрива на „Къщата на Гарбо“ или да се хвърли от върха на хълма. В мрака не можеше да прецени колко дълбока е шахтата и й се стори, че пада безкрайно надолу.

Усещаше стените да свистят около нея и се чудеше дали не се отклонява постепенно при падането, докато накрая не се разбие о някоя от тях. Тя си представи как се блъска ту в едната, ту в другата стена по целия път надолу, докато накрая не кацне, вече окървавена и с изпочупени кости.

Държеше ръцете си плътно притиснати към тялото.

Най-накрая се увери, че бънджи жилетката работи безотказно и тук. Асансьорите действаха на принципа на магнитната левитация също като сърфовете, ето защо на дъното на шахтите винаги имаше здрава метална плоча.

След като бавно беше преброила до пет, жилетката най-после я спря. Толи се преметна два пъти във въздуха и се подмята още малко нагоре-надолу, докато накрая не стъпи на твърда повърхност и не се озова сред пълна тишина в непрогледния мрак. Тя протегна ръце и опипа четирите стени около себе си. Нищо не й подсказа, че едната от тях е затворена врата. Само пръстите й се омазниха.

Толи вдигна глава. Отгоре мъждукаше тънка ивица светлина и само можеше да предполага, че Давид наднича в тъмното надолу. Тя сви устни, готова да свирне, но нещо я спря.