Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 249

— Не, Саша, това е несериозно — опитваше се да го вкара в пътя Меркулов.

— Много е сериозно даже, Константин Дмитриевич. Този човек, разбирате ли, може да убива с голи ръце, може… — Турецки не намираше аргументи — да се просмуче по канализацията, да ходи по тавана, да се разтвори във въздуха. Виждал съм го в действие.

— Кога? — заинтересува се Романова.

— Той ми помогна да измъкна Саруханов. Просто изведнъж изникна насред двора и претрепа двамата биячи. Жалко, ако беше се появил пет минути по-рано, Саруханов щеше да остане жив.

— Много добре — каза Дроздов, по лицето на когото се появи странно, сурово изражение. — Знам я аз тази публика. Срещал съм такива. Да, възможно е той да се просмуква по канализацията. Почти без преувеличение. Но ти не си прави майтап с него. Това са страшни хора. Отчаяни, озлобени. Между другото, той сигурно ще поиска пари. Много пари.

— И колко? — попита Точилин.

— Половин милион — сви рамене Дроздов. — Долари, разбира се — добави той, като видя изумлението по лицата на другите.

Точилин само подсвирна, когато чу сумата.

Той разбираше, че ако стане нещо, тези пари ще трябва да намери семейството на президента. Няма да ги събират милиционерите я! А в бюджета имаше само дупки.

— Значи пак за сметка на здравеопазването и добавките към пенсиите — мрачно процеди той. — Тъкмо се опитвахме да измъкнем увеличение за дотациите за болниците, и пак всичко на кучето под опашката!

— Толкова им плащат. Работата им е трудна — мрачно се усмихна Дроздов. — И въобще, Саша, не поддържам твоята идея. Разбра ли?

— Добре, не поддържаш! — горещеше се Турецки. — Тогава да чуем други предложения. Какво предлагаш ти, Дрозд? Спецчастите? Или да съберем отряд от запасняци катаджии? Това Шура бързо ще го организира.

— Спецчастите биха могли и да се справят — промърмори Дроздов.

— А президента, докато те се справят… Какво ли говорим! — От излишък на чувства Турецки се изправи.

— Е, добре, да предположим, че приемем твоя вариант — меко каза Меркулов, като се опитваше да потуши назряващото скарване. — Знаеш ли как да се свържеш с него, с този нов твой познат?

— Не — разстроено отговори Турецки. — Не знам.

2.

В същия ден иззвъня телефонът.

— Александър Борисович? — попита гласът в слушалката. — Как е съпругата ви?

Турецки не очакваше този въпрос и отговори:

— Благодаря, добре…

— Е, тогава привет — каза слушалката. — Ще пусна чорапите ти в пощенската кутия.

— Почакай! — закрещя Турецки, съобразявайки с трескава бързина. — Недей в пощенската кутия! При нас постоянно ги разбиват, а на мен мама ми ги е плела. Защо не прескочиш, а? Да поседим като бели хора. Още повече че сега съм ерген… Наистина, защо не дойдеш?

Килърът мълча няколко секунди, които се сториха на Саша цяла вечност.

— Е, щом си ерген — промърмори той после. — Приготви нещо за хапване, след половин час идвам.

Разнесе се сигналът „свободно“. Турецки стиска още известно време слушалката в ръка, усещайки как се е изпотила дланта му. После я остави на апарата и отиде в кухнята да приготви омлет, макар че имаше още много време. Той наистина вярваше, че килърът ще дойде. Доколкото Турецки въобще разбираше този човек, наемният убиец не се страхуваше абсолютно от нищо. И ценеше живота си — но също до известни граници.