Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 248

Момичето още един път погледна Вадим — въпросително или очакващо, после се обърна и започна бързо да слиза по стълбището.

Вадим отдавна беше свикнал да не се учудва на нищо. По време на краткия им разговор, ако това може да се нарече разговор, той практически не спря. И ако някой страничен човек беше видял тази сцена, той не би й придал никакво значение, дори не би я забелязал — мъж и момиче случайно се сблъскаха на стълбището и се разминаха.

Лидочка Меркулова излезе с нормална крачка от входа, пресече, без да бърза двора, и едва когато се озова на улицата, си позволи да се забърза. И чак като мина два квартала, си позволи да се затича. Тя би побягнала още от самото начало, но баща й и чичо Саша Турецки я накараха да даде честна дума, че ще върви, без да бърза — така, сякаш никого не е видяла и на никого нищо не е предала.

Глава осемнадесета

Военен съвет

1.

Наложи се да устроят военен съвет пак там — под разкошния кокошник на Полина Осипенко. Идваха по един. Турецки и Дроздов пристигнаха последни.

Манко се стараеше какво винаги, но нямаше и помен от никакво величие, никакво вдъхновение по лицата, подобно на изобразеното на известната картина „Военен съвет във Фили“. И работата не беше там, че селянинът на заден план бе заменен от непохватния Пал Палич — просто цареше пораженческо настроение.

— Разбира се — говореше Романова, — аз мога да събера много хора — от Висшата школа на милицията, редовия състав…

— За да ги похарчим всичките — отвърна Дроздов. — Това ще бъде просто месомелачка. Какви милиционери, по дяволите, срещу обучени командоси. Шегувате ли се? Моите хора го обиколиха отвсякъде — да се превземе комплексът е много трудна задача. Виж, ако имахме вертолети…

— И танкове — добави Романова.

— Не — поклати глава Меркулов, — нито вертолети, нито танкове, дори да ги имахме. Веднага след като започне атаката, те ще довършат президента.

Възцари се тежко мълчание. Всички разбираха, че точно така ще стане.

— Аз, разбира се, имам професионално обучени хора — замислено каза Дроздов, — но колко са те? Десетина? Това е малко.

— А президентът в това време… — каза Женя Точилин.

Докато течеше този невесел разговор, Турецки мълчеше.

Струваше му се, че има някакъв изход, само дето не можеше да съобрази какъв. Мисълта се въртеше из мозъчните му извивки, но щом се опиташе да я хване, се изплъзваше.

— Ами ако вкараме там някого, за да охранява президента? — мислеше на глас Грязнов.

— Шегуваш ли се? Кой може да се промъкне?

— Има такъв човек! — изведнъж извика Турецки.

Той припряно и задъхано взе да разказва на поразените си приятели за запознанството си с наемника, с килъра-професионал, който може определено всичко.

— Помниш ли оная кола, дето я извадиха от реката, това беше той! Сам, практически с голи ръце. А после си суши чорапите при мен в кухнята.

— Така — каза Романова, — хубави познанства имаш, Турецки. А в Питер не са ли пак неговите ръчички? Чух за доста подобни неща.

— Може би — спокойно отговори Саша, — той самият е оттам, както разбрах.