Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 251

Здраво им потръгна и в друго. Веднага след комплекса започваше неголяма брезова горичка, а зад нея се извисяваха корпусите на спортната база на МВР. На Романова нищо не й струваше да „наеме“ базата за два дни, още повече че през късната есен там нямаше много желаещи да почиват.

Към зимния стадион на милиционерската спортна база започнаха да се стичат силите на „дроздовци“, както кой знае защо всички започнаха да се наричат в противовес на „шиловци“.

Точно тук Турецки доведе Алексей Снегирьов.

— Това ли е твоят супермен? — недружелюбно попита Дроздов. Той разглеждаше с остър поглед дошлия с Турецки „другар“. Той му се стори доста слабоватичък и при това някак отнесен. — Откъде ли се вземат такива!

Турецки беше наясно, че всъщност Вадим разбира от супермени доста повече от него и знае, че не всеки има плещи като гардероб и врат по-широк от ушите. Просто самообладанието на полковника явно не беше безпределно. Все пак го хвана злоба и обида за държавата. Нали първо държавата разгони или доведе до негодно състояние най-добрите си спецчасти, а сега прибягваше към услугите на такива… „другари“. И им плащаше луди пари. За наемните убийци пари кой знае защо се намираха. А виж, за момчетата от отряда „Алфа“ и други по-достойни хора оставаха само ритниците.

— Вадим… — започна Турецки (наистина нямаше сега пък да се карат), но килърът изведнъж го прекъсна:

— Глупак си ти все пак, Дрозд. Колко време мина, до полковниче си дослужил, а си все същият.

За изумление на Турецки, Дроздов сякаш го ужилиха. Изведнъж безцеремонно сграбчи килъра за раменете, обръщайки го към светлината и той, което бе най-любопитно, не се противеше. Дори когато полковникът свали огледалните му очила и ги хвърли така, че изтропаха на перваза на прозореца. Няколко секунди Дроздов внимателно се вглеждаше в слабата, ехидно ухилена физиономия. После свали ръце, обърна се и хрипливо проговори:

— Глупости…

Виждаше се, че едва не взе Алексей за някого другиго, и сега се ядосваше на грешката си.

— Глупости, Вадик, глупости — ласкаво каза килърът. — Мен ме няма. Мен Санка Веригин още през осемдесет и втора ме застреля. А каквото остана, негрите след половин година кремираха във вулкана. Катомба се нарича. Не си ли чувал никога?… Природата, казват, там е изумителна — направо ще се шашнеш…

Дроздов рязко се обърна към него:

— Ти!

Килърът изхъмка:

— Картината на великия художник се казва „Не го очакваха“. — И добави: — А мен наистина ме няма, Дрозд. Честна дума, няма ме и това си е.

Турецки се усети излишен. Полковникът кой знае защо обходи в кръг Алексей, май че му се искаше и да го опипа. После попита:

— Санка ли?…

Килърът кимна:

— Аз му се показах през деветдесет и втора, когато заведе семейството си на Канарските острови. Е, води ме, показвай си бандата.

За това, че знаменитият килър също има нерви, Турецки се досети едва когато забеляза на перваза забравените очила. Той ги взе и си ги сложи, докато вървеше по коридора. Очилата, както и очакваше, се оказаха не съвсем обикновени. Огледалният слой въобще не се усещаше, във всеки случай не даваше никакви бликове и не пречеше нито при нормална светлина, нито в тъмното. Дори напротив, в полумрака очилата сякаш събираха светлината. Затова пък при ярко блясване веднага потъмняваха. Какво ли не са измислили буржоата.