Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 236

— Шура, все мислиш постарому — усмихна се Турецки. — „Защо ли ги разрешиха?“ Че те само за това и са създадени. Я си спомни кой управлява фактически у нас? Скронц и Пъпа! А какво може да очакваш, когато на власт е мафията?

— Тоя значи Григориев заминал в Канада по линия на тази фондация. А Даря Лукинична Арзамасцева, родена през 1908 година…

— Какво, да не е председател на фондацията?

— Не се будалкай, Саша — прекъсна го Романова, — нещата са сериозни. Тази Арзамасцева има внук, за щастие със същата фамилия — Юрий Александрович Арзамасцев. Който между другото е заместник-председател на управлението на фондацията. Усещаш ли на какво мирише тук?

3.

Турецки усещаше, дори много добре. След нападението срещу Ирина, след всичко, което научи от онзи странен човек с посивялата, късо подстригана коса — страшен и едновременно внушаващ доверие, — той разбра, че играта доста е загрубяла.

За себе си не се страхуваше, в края на краищата сам си бе избрал конфликтната и опасна професия на следовател. Вълнуваше го друго — Турецки прекрасно разбираше, че поставя под удар не само себе си, но и Ирина с малката. А виж, за тях наистина му беше страшно. След чудовищното нападение срещу Ирина (и то къде — на няколко крачки от собствения им вход, на улицата, по която никога не спира движението!) Саша разбра, че излага на удар семейството си. Ирина бе спасена от случайността. Човекът, когото бяха изпратили да се разправи тихо и без шум с Турецки, вместо това го предупреди и спаси жена му. Но кой знае дали следващият опит да вземат жена му за заложничка ще завърши така благополучно. Ами ако решат да отвлекат детето? Само от тази мисъл Турецки усети как се свива сърцето му.

Имаше само един изход — да изпрати веднага Ирина и дъщеря си някъде. Но къде? При майка си? Турецки се намръщи, като си спомни, че всичките тези години майка му, която се мислеше за светска жена, макар и леко обедняла, но все пак дама, така и не можа да намери общ език със снаха си. За мъжа й, пастрока на Саша, нямаше смисъл да се говори — Ирина просто не го понасяше, а ако говорим честно — самият Турецки също.

Но дори това съображение не беше главното — ако започнеха да търсят Ирина, първо щяха да проверят дали не е при свекърва си, нали тя нямаше никакви други роднини в Москва. Само една братовчедка на майка й, сега вече съвсем престаряла, бивша съседка на Турецки от комуналната квартира.

„Виж, това е мисъл.“ — помисли Турецки.

Не беше трудно да уговори Ирина. Тя изпита такъв потрес онази вечер, когато четиримата биячи я вмъкваха в колата, а неизвестно откъде появилият се спасител уби пред очите й и четиримата… Ирина би се радвала да замине, разбира се, и най-добре би било да вземе със себе си не само дъщерята, но и мъжа си…

— Саша — говореше тя, когато Турецки ги настаняваше с момиченцето в колата, — моля те, обаждай се. Колкото се може по-често. Иначе място няма да мога да си намеря.