Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 227

— Това не е загадка — злобно се ухили Тимофеев. — А ако ви е нужна загадка, тогава слушайте: какво да правиш, ако не си извършвал престъплението, за чужд грях си излежал десет години по лагерите, похарчил си си здравето и всичко за тоя, дето духа! Какво ще правиш, а? Кажете ми?

— Не знам, Вячеслав Михайлович — честно отговори Турецки. — Делото е било отдавна, почти преди четиридесет години. Дори да е имало някакви улики срещу Корсунски и Шилов, вече отдавна ги няма. Настоявате ли за преглед по реда на надзора?

— Боже опази, Александър… как те викаха по баща, какъв преглед на делото? Какъв надзор? И съдимостта ми е отдавна снета. Какво ще промени това в живота ми? Нищо! Както си живея, така и ще си пукна, малко ми остана. Само злобата кипи вътре в мен, не изстива. Как да му отмъстя на този душегубец.

Тимофеев сви устни и в тесните му очи пламна истинска животинска омраза. Турецки помисли, че не би му се искало някой ТАКА да го мрази.

— Кого имате предвид? — попита Турецки. Не последва отговор и Саша продължи: — Всъщност вие вече направихте много за тяхното разобличаване.

— Не е същото! — процеди през зъби Тимофеев. — Какво е това! Вие ще ги натиснете културничко, а те ще се изплъзнат, ще видите. Прекалено голяма сила получиха. Че те самия президент въртят на пръста си, както си искат, какво си мислите. — Той пак се подхилна и погледна Турецки от упор. От този немигащ поглед на Саша му стана някак страшно. — Вие какво мислите, седи си тоя смотаняк в своята миризлива дупка и разсъждава за държавните дела? Какво ли пък разбира той? Разбира, представете си, гражданино следовател. Аз отдавна следя тази двойчица. Ако ги знаеш какви са, много неща стават понятни.

Турецки напрегнато мълчеше, без да прекъсва събеседника си, но и без да се съгласява с него. Той чакаше какво още ще каже този странен човек.

— Вие ще ги бутнете културничко в „Матроска тишина“ — и то ако имате късмет. Е, ще полежат годинка, ще си починат. Както е положено сега при вашата демокрация: ще си поръчват вечеря от ресторанта, и телефон, и цветен телевизор. А после или амнистия, или поради „недоказано престъпление“. Не, ако беше по моя воля, те биха сърбали чорбата от кенефа. — Тимофеев замълча, но още половин минута очите, лицето му, стиснатите юмруци продължаваха присъдата. Като се успокои малко, той продължи: — Аз бих намерил, бих измислил такива мъчения, каквито не са и сънували. И главното, ТОЙ да ми падне, аз бих го разкъсал, бих го убил, но отначало щях да му припомня оня ден. И щях да се къпя със сълзите му. Той щеше да ме моли за милост, но аз нямаше да го пощадя…

Турецки помисли, че скромният пазач на млекозавода би могъл при други обстоятелства да израсне като първокласен офицер от вътрешните войски, да дослужи до началник на лагер, да заслужи за старанието си орден „Трудово Червено знаме“, не по-малко. Може и Герой на соцтруда. При такъв щяха да преизпълняват всички планове.

Постепенно речта на Тимофеев ставаше все по-несвързана, напомняйки повече бълнуванията на болен или безумец, отколкото речта на нормален човек. Турецки разбра, че няма да получи повече нищо ново, и реши, че е време да си тръгва.