Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 225

— Сядайте — махна с ръка Тимофеев. — Виждате ли как живее днес руският човек. Всичко е заради тях, проклетите!

Турецки не взе да уточнява, които са тези „те“, защото това би го отвело твърде далеч, а и внезапно му се прииска да напусне това помещение. Затова реши веднага да пристъпи към въпроса.

Той извади от папката снимката и я подаде на стопанина:

— Вячеслав Михайлович, погледнете тази снимка. Какво можете да кажете за тези хора?

Тимофеев взе подадената снимка. Внезапно лицето му се изкриви от дива гримаса. Турецки изведнъж се усети неловко, той и представа си нямаше, че човешкото лице може така бързо да сменя изражението си. Предишната насмешливо-иронична маска съвсем изчезна и нейното място беше заето от смъртна злоба, ненавист, някаква животинска ярост. Практически не оставаха никакви съмнения способен ли е този човек да извърши убийство.

Изминаха няколко минути. Тимофеев мълчеше, продължавайки да се вглежда в снимката, сякаш искаше да изпепели някого с поглед. Накрая той се откъсна от нея и като се обърна към Турецки, попита:

— И какво искахте да научите от мен?

Дори гласът му се промени — нямаше никакви игрички, иронични нотки, той започна да говори с по-нисък тон, по-хрипкаво, със своя истински глас, който отдавна никой не бе чувал.

— Бих искал да чуя всичко, което знаете — отвърна Турецки — или което бихте искали да кажете.

— Всичко? — Тимофеев се усмихна, но вече не с шутовската си насмешка, както преди. — А няма ли да ви дойде много? Така ще се наложи да говорим до вечерта. А и после кой ще ми постави охрана, когато вземат да се оправят с мен. Защото те ще дойдат, ръцете им, ох колко са дъъълги!

— Чии ръце?

— А вие не знаете ли? — поинтересува се Тимофеев. — Стоят, така да се каже, на държавното кормило, а вие да не ги знаете. Защо тогава сте дошли при мен?

— Засега не знаем що за хора са — отговори Турецки. — Минали са четиридесет години. И нищо не е известно, освен прякорите. Скронц и Пъпа. Алай, същият Алексей Шилов.

— По-тихо — вдигна пръст Попердяка.

— И все пак, Вячеслав Михайлович.

— Е, както се казва, две смърти няма. Добре, ще ви кажа всичко. Но изобщо не защото желая да помогна на вашето правосъдие, а за да им отмъстя. Макар че те ще се измъкнат от вас, ще се измъкнат… Печени типове са. Това и тогава беше ясно, когато ми пришиха мократа работа!

Тимофеев скръцна със зъби. В очите му светеше такава нескрита омраза, че Турецки разбра — какъвто и да е този човек, сега той говори истината.

Тимофеев започна да разказва. И се виждаше, че помни всичко, сякаш е било вчера — топлият летен ден, той спечелил от Скронц, после Льоха със своя топ. Всичко е станало бързо, за някакъв си половин час. И ето в същата вечер Тимофеев лети във влака Москва-Ташкент, крие се няколко седмици по бърлогите, а после все пак го откриват. По-нататък — обичайният разказ на затворника: арест, съд, лагер.