Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 228

Той се надигна:

— Е, Вячеслав Михайлович, благодаря ви много. Съобщихте ми много ценна информация.

Той се измъкна иззад масата, прекрачи през разхвърляните по пода мръсни предмети, предназначението на които не знаеше и не искаше да знае, и се отправи към вратата. Той би побягнал, така му се искаше да се измъкне по-скоро от тази воняща бърлога, но сдържаше крачка, стараейки се да не издава отвращението, което предизвикваха у него и самият стопанин, и жилището му.

Като видя, че гостът си отива, а при Пръдлето не идваха често хора, той забърза след Турецки. При това Саша не беше просто гост, а всъщност първият човек, с когото Тимофеев можеше да обсъди главната мъка и главната страст на своя живот — жаждата да отмъсти на враговете си, от който Скронц и Пъпа заемаха едва второ място, първото държеше той — Льоха, Алексей Шилов.

И сега в лицето на този следовател в неговия дом изведнъж почука съдбата. Той разбра, че ще може най-после да си отмъсти, макар и не така, както бе мечтал с години, търкайки наровете, изпохапан от дървеници, както си го представяше, докато режеше дървета с триона, когато хранеше комарите в Заполярието. Нека да не се сбъдне това, което искаше, и все пак много му се щеше самият Льоха да изгърми. Макар да е „културничко“ в затвора, но да му лепнат най-тежката присъда или поне до живот.

— Александър, как ви викаха — задъхвайки се, подхвърли той след отиващия си Турецки.

— Борисович — отговори той.

— Александър Борисич! Къде се разбързахте, нека да поседим, да поговорим. Разбъркахте ми душата… Ей сега ще ви сипя млечице, можайско — сети се стопанинът. Отнякъде — на Турецки му се стори, че едва ли не от пазвата си, той извади очукана омазнена чаша.

— Не, не! Не обичам мляко — припряно реагира Турецки и си помисли: „Интересно, ако много се налагаше, щях ли да се насиля да изпия тези 200 грама млечице, или все пак щеше да ми се повдигне?“

— Александър Борисич, я ми кажи, как да те намеря в Москва? Че, току-виж, науча по моите си канали нещо. На мен все пак са ми останали някои връзчици.

— Сега ще ви запиша телефона си в Московската прокуратура, а ако ме няма там, можете да се обадите на началника на МУР Романова.

— Жена? — недоверчиво поклати глава Тимофеев. — Макар че съм чувал за нея, май си я бива. Добре, разбрах.

— Така че, ако научите още нещо, ще бъде от голяма помощ.

— Тогава имам една молбица. — Тимофеев гледаше Турецки странно, някак хитро и умолително едновременно й това кой знае защо изглеждаше ужасно противно.

— Преглед на делото? — попита Турецки.

— Какъв преглед — махна с ръка Тимофеев. — Дори не се опитвайте, няма да стане. Да не би да не разбирам в каква страна живеем. Не, когато го залавяте, Льоха, тоест, вие само му кажете една дума: „Помниш ли Пръдлето, гад?“ Дори и без „гад“, ако не ви позволява длъжността. Погледнете го в очите и попитайте: „Помниш ли Пръдлето, куче?“ Обещавате ли?

Турецки се заколеба.

— Гражданино следовател, аз само за това се старая.