Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 216

Турецки трепна, но после се опомни: „Не може апрестъпен бос от Бента да работи в КГБ. Но съвпадението е странно.“

Старото ченге в това време продължаваше:

— А по баща май Николаич беше… Ние тогава рядко ги величаехме с бащино име. Така, само когато го четеш по протокола. А повече по фамилия и на прякор. Както те си викаха, така и ние. Това е нормално.

Старецът започна да разказва за другите знаменити бандити от Тимирязевски район, после мина към историите от началния период в работата си — към следвоенния разгул на бандитизма, когато действала знаменитата банда „Черната котка“, и Турецки разбра, че трябва да си ходи. Старецът беше разказал всичко каквото знаеше. То беше не много, но и не малко. Добре би било да намери този Алексей Шилов, макар че ако той е такъв, какъвто излизаше от разказа на Бобрецов, може да се окаже доста труден за откриване. И фамилията си може да е сменил, и каквото щеш, а може би дори си живее в чужбина в собствена вила. Това също се случва.

— Е, аз трябва да тръгвам. — Турецки решително се надигна от стола. — Неудобно е да ви задържам повече.

— Че вие не ме задържате — отвърна старецът. — Напротив, приятно е да поговоря с колега, така да се каже. Жалко, че си тръгвате, аз исках да ви покажа какво забележително мазе съм си изкопал, че то в тази къща, когато я взех, имаше само една дупка отдолу, на три се сгъваш, за да слезеш, а сега…

— Благодаря, някой друг път… — забърза Турецки, на когото хич не му се искаше да се пъха в никакви мазета.

Той взе снимката от масата.

— И снимчицата ли вземате? — огорчи се старецът. — Жалко.

— Той въздъхна с искрено съжаление. — Ще се смеете на стареца, но тя ми напомни младостта. Фестивалът, гребната база на езерото, аз в униформа. Помните ли, тогава цялата милиция беше с ботуши? Приятно е понякога да си спомни човек.

— Да, но не мога да ви оставя снимката — твърдо каза Турецки. Той не започна да обяснява на стареца, че е опасно да я притежава и учителката от Князев вече се убеди в това.

— Жалко — пак каза старецът. — Аз на никого няма да я покажа, то и на кого ли. Макар че, знаете ли — продължи да говори той, докато изпращаше Турецки в антрето, — преди няколко години отидох за гъби през септември. Аз и тук бера по малко, но това е така за развлечение. „Тих лов“, както се изразяват писателите. А два-три пъти през сезона се отправям така капитално на лов. Тук си имаме гора, нали ви казах, но гъби няма, по-точно има, но и гъбарите са доста. Та значи аз знам много хубави места по-надалеч, там — старецът махна някъде зад прозореца — при Озерецкото водохранилище. Пътуването, разбира се, е доста неудобно. Но затова пък малко хора ходят. А аз заминавам вечерта с последния влак до Кубинка, а заранта тихичко си тръгвам и търся попътна кола до Руза. През последните години стана лошо с автостопа — не вземат, всеки бърза по своите си работи.

„И правилно“ — помисли Турецки, който вече започваше да се дразни от бъбривостта на старото ченге.

А той продължаваше:

— Е, в краен случай изчаквам първия автобус. Ти, казваш, си гъбар? Следващата година непременно ще те взема. Такива места ще ти покажа! След Орешки е завоят за Анино. Точно оттам започват истинските гъби. — Старецът мина на скоропоговорка, виждайки, че Турецки се е облякъл и се кани да отвори вратата, за да излезе. — Та значи набрах аз пълна кошница бели — не събирам всякакъв боклук. Стига ми, мисля си. Излизам на шосето и си вървя лекичко. Гледам отпред мъж с кошница, наш човек — гъбар. Приближавам се и кого мислите виждам — Пръдлето!