Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 217

— Кой? — попита Турецки.

— Славка Тимофеев — обърка се старото ченге, — оня от вашата снимчица, собственолично! Който изнасилил и убил онова момиче от снимката, а после отпрашил в Ташкент, едва го откриха.

— Тоест този, който е на снимката? — Турецки едва не се развика срещу стареца: — Защо не ми казахте по-рано, Пьотър Поликарпович!

— Ами нали разказвах, обаче вие се разбързахте, докато още говорех — взе да се оправдава старото ченге. — Вие не ме слушахте.

— Аз мислех, че не е вече между живите, вие така говорехте за него — отвърна Турецки.

— Жив е, не по-зле от нас двамата — отвърна Бобрецов. — Излежал си присъдата, излязъл по-рано и като че ли май се е отказал. Или поне повече не са го хващали. Живее някъде в Можайск, работи като пазач в млекозавода. Не си каза адреса, а и аз не го питах. Но ако трябва, може да го намерите, този поне живее с истинската си фамилия.

Глава единадесета

Кошница с фурми

1.

Ира вървеше по „Фрунзенска набережна“, стиснала здраво чадъра, който се опитваше да се изтръгне от ръцете й. Късно вечер, когато се връщаше след концертите вкъщи, тя по собствените й думи се тресеше като кленов лист. Би могла, разбира се, да се обади от консерваторията на Саша да я посрещне, но някак си все си мислеше — ще се размине.

Ето и сега тя твърдо се убеждаваше, че когато вали сняг и дъжд едновременно, всички уважаващи се бандити си седят мирно по къщите. А неуважаващите се — още повече. А и що за проблем — да притича двеста метра от спирката до къщи. Удивително, Ирина въобще не беше страхливка, а в решителни моменти ставаше смела, дори безстрашна, но все пак се боеше от тъмните входове… И нищо не можеше да направи със себе си. Срам и позор. Върви си по оживена улица, ето и коли минават.

До арката в двора оставаха броени крачки, когато сякаш подслушвайки мислите й, една от колите, без да бърза, задмина Ира и меко спря край тротоара. После тя не можа да си спомни нито марката, нито дори цвета й. Просто голямо петно, тъмно разплескано и блестящо. Младата жена някак изведнъж разбра, че е дошла за нейната душа, и сърцето й падна някъде в дъното на стомаха.

Вратичката се отвори и навън погледна непознат мъж. Той беше млад и явно се намираше в прекрасна физическа форма.

— Ирина Хенриховна — тихо каза той, — сега ще дойдете с нас. Сядайте в колата.

Някъде редом, почти над главата й, светеха познатите прозорци. Но тя вече няма да попадне там. Никога.

Ира се вкопчи с мъртва хватка в дръжката на чадъра. Така човек се вкопчва в ръчките на зъболекарското кресло, когато идва време да разтвори трескаво уста и да зажуми. Мокрият сняг лепнеше по късата й шуба и бодеше покритите й с тънък чорапогащник крака, заплашвайки да съсипе синята вълнена рокля, която тя обличаше за концертите. Но това вече нямаше значение. Когато в новините показваха поредния разтерзан труп, Ирина понякога си мислеше: ето, човекът се е обличал сутринта, нищо такова не е предполагал, напъхвал е ризата в панталона си. Сигурно и се е гласил пред огледалото. С някаква част от съзнанието си тя разбираше, че е безполезно да бяга. Да вика, видимо също. Навярно тя все пак отстъпи към арката, защото и другите врати на колата започнаха да се отварят. Мъжете бяха четирима, заедно с шофьора. Ами да — тъкмо да има място за третия пътник на задната седалка.