Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 218

— Ирина Хенриховна, хайде по-бързо и без глупости — каза старшият. — Лично на мен би ми се искало да минем без употреба на сила.

Ненапразно, види се, казват, че заекът уж сам отива към устата на питона. Четиримата спокойни, въобще несуетящи се мъже внушаваха на Ира парализиращ волята й ужас. Като в кошмар тя направи малка крачка напред, краката й омекнаха.

— Според мен дамата не иска да дойде с вас — прозвуча глас зад гърба й. Четиримата веднага се втренчиха зад Ира, ръцете на двама инстинктивно се метнаха към вътрешните джобове. Младата жена се огледа.

Изникнал неизвестно откъде, изпод арката, без да бърза, излезе човек, когото Ира, както и онези четиримата, определено виждаха за пръв път. Парализата й внезапно мина, прииска й се да се разплаче от облекчение и да му увисне на шията, макар тя да разбираше, че инцидентът всъщност далеч не е приключил. Действително по лицата на квартета се отрази само леко раздразнение. Старшият извади малка червена книжка с вдълбани златни букви и я размаха пред себе си:

— Виждал ли си това? Не ти е работа, приятел. Свободен си, изчезвай.

Ира успя да разбере, че пак остава сама, но първият шок беше отминал и сега страхът й стана действен, помагащ в случай на нещо да крещи и да се спасява.

— Какви хора са дошли — поклати глава мъжът, невъзмутимо крачейки напред. — Само че дамата според мен все пак никъде не иска да ходи с вас…

Той отмина Ира и като се премести неуловимо, се оказа между нея и похитителите. Старшият отреагира с кратка заповед:

— Разкарайте го!

Двамата, седящи от близката страна на колата, се засилиха да изпълняват… Ира усети на врата си твърди пръсти и се просна на сивия от кишата сняг. Мина й за миг мисълта за скъсаните чорапи и вдигналата се нагоре пола. Чадърът излетя от ръцете й, бавно се търколи към стената и спря, счупвайки няколко спици.

Двамата юнаци бяха погубени от самонадеяността си. Те в никакъв случай не очакваха, че тоя незабележим тип — дали глупак или просто луд — първо ще отклони дамата изпод удара с похват, известен на добрите професионални телохранители, а после ще излети метър и половина нагоре и в полет прицелно ще изтресе с мократа си маратонка по физиономиите първо единия, а после и другия. Повдигналата глава Ира видя две падащи тела и самия финал на полета, който завърши непосредствено до колата. В ръцете на старшия блесна оксидирано дуло, нещо чмокна в асфалта на мястото, където само преди миг се мерна пъстрата шапчица на непознатия. Навярно стрелецът имаше много добра реакция. В следващия момент огледалните стъкла изиграха много лоша шега на предявителите на червени книжки от гадната служба: техният противник изплува иззад колата съвсем не там, където го очакваха. След като се претърколи по капака, кракът му пак се изстреля нагоре и още един човек изтърва пистолета си и заби глава с ужасяващо хрущене върху здравия капак на колата. Ръката на старшия през това време непрекъснато се мърдаше и Ира накрая се досети, че той непрекъснато стреля, макар да не се чуваха изстрели, а само някакво слабо покашляне. Защо така и не улучваше непознатия, беше тайна, покрита с мрак. Той го хвана, издърпа го в колата и Ира, слава богу, не видя какво ставаше вътре.