Читать «Граф Монте Кристо(илюстровано издание)» онлайн - страница 800

И го повика с ръка да дойде при тях.

— Има да ни кажете нещо ли? — запита Морел.

— Трябва да ви предам това писмо от страна на графа.

— На графа ли? — промълвиха едновременно и двамата.

— Да, четете.

Морел отвори писмото и зачете:

„Скъпи Максимилиан,

Една лодка е на котва за вас. Джакопо ще ви отведе в Ливорно, гдето господин Ноартие чака внучката си, за да я благослови, преди да я поведете към олтара. Всичко, което се намира в пещерата, приятелю, къщата ми на Шанз Елизе и малкият замък в Трепор са сватбеният подарък на Едмон Дантес за сина на господаря му Морел. Госпожица дьо Вилфор ще бъде така добра да приеме половината от този дар, защото я моля да раздаде на парижките бедни цялото богатство, което й се пада от полуделия й баща и от брат й, починал през септември заедно с втората й майка.

Кажете на ангела, който ще бди за живота ви, Морел, да се моли понякога за човека, който се помисли за миг — като Сатаната — равен на бога, но разбра с истинско християнско смирение, че само бог е върховното могъщество и безгранична мъдрост. Тези молитви ще смекчат може би угризенията, които той отнася в своето сърце.

А вам, Морел, ето тайната на поведението ми към вас: на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, Максимилиан, за да разбере колко хубав е животът.

Затова живейте, бъдете щастливи, мои сърдечно любими деца, и не забравяйте, че до деня, когато господ ще удостои човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост ще се включва в тия две думи: Чакай и се надявай!

Вашият приятел

Едмон Дантес

Граф дьо Монте Кристо“

При четенето на това писмо, от което узна за полудяването на баща си и смъртта на брат си, събития, които й бяха неизвестни, Валантин пребледня, въздъхна дълбоко и затрогващи, макар и безгласни сълзи се стекоха по бузите й; скъпо бе заплатила тя своето щастие! Морел се огледа неспокойно.

— Графът наистина прекалява с щедростта си — каза той. — Валантин би се задоволила с моето скромно състояние. Къде е графът, драги? Заведете ни при него.

Джакопо посочи с ръка кръгозора.

— Какво искате да кажете? — попита Валантин. — Къде е графът? Къде е Хаиде?

— Погледнете — отвърна Джакопо.

Двамата млади втренчиха поглед в указаната от моряка посока и до тъмносинята черта на кръгозора, отделяща небето от Средиземно море, зърнаха бяло ветрило, голямо колкото крило на чайка.

— Отплавал! — извика Морел. — Отплавал! Сбогом, приятелю и татко!

— Заминала! — прошепна Валантин. — Сбогом, приятелко и сестро!

— Кой знае дали ще ги видим някога — промълви Морел и изтри сълзите си.

— Скъпи мой — отвърна Валантин, — нима графът не ни каза само преди миг, че цялата човешка мъдрост се включва в двете думи:

Чакай и се надявай!

1

Който си има съдружник, има си господар. Б.пр.

2

Розата — хан, странноприемница. Б.пр.

3