Читать «Граф Монте Кристо(илюстровано издание)» онлайн - страница 800
Александр Дюма
И го повика с ръка да дойде при тях.
— Има да ни кажете нещо ли? — запита Морел.
— Трябва да ви предам това писмо от страна на графа.
— На графа ли? — промълвиха едновременно и двамата.
— Да, четете.
Морел отвори писмото и зачете:
„Скъпи Максимилиан,
Една лодка е на котва за вас. Джакопо ще ви отведе в Ливорно, гдето господин Ноартие чака внучката си, за да я благослови, преди да я поведете към олтара. Всичко, което се намира в пещерата, приятелю, къщата ми на Шанз Елизе и малкият замък в Трепор са сватбеният подарък на Едмон Дантес за сина на господаря му Морел. Госпожица дьо Вилфор ще бъде така добра да приеме половината от този дар, защото я моля да раздаде на парижките бедни цялото богатство, което й се пада от полуделия й баща и от брат й, починал през септември заедно с втората й майка.
Кажете на ангела, който ще бди за живота ви, Морел, да се моли понякога за човека, който се помисли за миг — като Сатаната — равен на бога, но разбра с истинско християнско смирение, че само бог е върховното могъщество и безгранична мъдрост. Тези молитви ще смекчат може би угризенията, които той отнася в своето сърце.
А вам, Морел, ето тайната на поведението ми към вас: на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, Максимилиан, за да разбере колко хубав е животът.
Затова живейте, бъдете щастливи, мои сърдечно любими деца, и не забравяйте, че до деня, когато господ ще удостои човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост ще се включва в тия две думи: Чакай и се надявай!
Вашият приятел
Едмон Дантес
Граф дьо Монте Кристо“
При четенето на това писмо, от което узна за полудяването на баща си и смъртта на брат си, събития, които й бяха неизвестни, Валантин пребледня, въздъхна дълбоко и затрогващи, макар и безгласни сълзи се стекоха по бузите й; скъпо бе заплатила тя своето щастие! Морел се огледа неспокойно.
— Графът наистина прекалява с щедростта си — каза той. — Валантин би се задоволила с моето скромно състояние. Къде е графът, драги? Заведете ни при него.
Джакопо посочи с ръка кръгозора.
— Какво искате да кажете? — попита Валантин. — Къде е графът? Къде е Хаиде?
— Погледнете — отвърна Джакопо.
Двамата млади втренчиха поглед в указаната от моряка посока и до тъмносинята черта на кръгозора, отделяща небето от Средиземно море, зърнаха бяло ветрило, голямо колкото крило на чайка.
— Отплавал! — извика Морел. — Отплавал! Сбогом, приятелю и татко!
— Заминала! — прошепна Валантин. — Сбогом, приятелко и сестро!
— Кой знае дали ще ги видим някога — промълви Морел и изтри сълзите си.
— Скъпи мой — отвърна Валантин, — нима графът не ни каза само преди миг, че цялата човешка мъдрост се включва в двете думи:
1
Който си има съдружник, има си господар. Б.пр.
2
Розата — хан, странноприемница. Б.пр.
3