Читать «Граф Монте Кристо(илюстровано издание)» онлайн

Александр Дюма

Александър Дюма

Граф Монте Кристо

I. МАРСИЛИЯ. ПРИСТИГАНЕ

На 24 февруари 1815 година дежурният наблюдател на Нотър Дам дьо ла Гард възвести пристигането на тримачтовия кораб „Фараон“, който идваше от Смирна, Триест и Неапол.

Както винаги, един лоцман потегли тозчас от пристанището, мина покрай замъка Иф и доближи кораба между нос Моржион и остров Рион.

Тозчас, пак както винаги, площадката на форта Сен Жан се изпълни с любопитни, защото в Марсилия пристигането на кораб е винаги голямо събитие, особено когато този кораб, като „Фараон“, е построен, снабден с принадлежностите си, уравновесен в корабостроителниците на старата Фокея и принадлежи на някой корабовладелец от града.

В това време корабът се приближаваше; той мина благополучно пролива, който някакъв вулканичен трус беше издълбал между островите Каласарен и Жарос, заобиколи Помег и се придвижваше под своите три марсела, кливера и бризана, но тъй бавно и с такъв печален ход, че любопитните, предусетили неволно някакво нещастие, се питаха какво премеждие е могло да се случи на борда. Ала опитните в корабоплаването разбираха, че ако е имало премеждие, то се е случило не със самия кораб; защото той се приближаваше, както се полага на един идеално управляван кораб: котвата му беше готова за спускане, въжетата за бушприта бяха откачени, а до лоцмана, който се готвеше да води „Фараон“ през тесния вход на Марсилското пристанище, стоеше млад момък, пъргав и зорък, който следеше всяко движение на кораба и повтаряше всяка заповед на лоцмана.

Неопределеното безпокойство, което витаеше над тълпата, беше обхванало особено силно един от зрителите на еспланадата Сен Жан, така че той не дочака влизането на кораба в пристанището; скочи в една малка лодка, заповяда да гребат към „Фараон“ и го настигна при заливчето Резерв.

Щом видя този човек, младият моряк напусна поста си до лоцмана и с шапка в ръка се опря на борда.

Той беше осемнайсет-двайсетгодишен момък, висок, строен, с хубави черни очи и черни като абанос коси; от цялата му фигура лъхаше спокойствие и решителност, свойствени на хора, свикнали от детинство да се борят с опасността.

— А, това сте вие, Дантес! — извика човекът в лодката. — Какво се е случило и защо целият ви кораб има такъв тъжен вид?

— Голямо нещастие, господин Морел! — отговори момъкът. — Голямо нещастие, особено за мене: при Чивита Векия ние изгубихме нашия добър капитан Льоклер.

— А товарът? — попита живо корабовладелецът.

— Пристигна благополучно, господин Морел, и мисля, че ще бъдете доволен в това отношение; но клетият капитан Льоклер…

— Какво се е случило с него? — попита корабовладелецът с явно облекчение. — Какво се е случило с добрия капитан?

— Той умря.

— Падна в морето ли?

— Не, господине, умря от менингит в страшни мъки. — После, като се обърна към хората си, извика: — Ехей! Всеки на мястото си. Готови за спускане на котвата!

Екипажът се подчини. В същия миг осемте или десетте моряци, от които той се състоеше, се спуснаха кой към шкотите, кой към брасите, кой към фаловете, кой към кливерпиралите, кой най-сетне към гитовите.