Читать «Граф Монте Кристо(илюстровано издание)» онлайн - страница 799

— Господи! — каза Монте Кристо. — Нима това, което подозирах, може да бъде вярно? Нима бихте се радвали, Хаиде, ако не ме напуснете?

— Аз съм млада — отвърна тихо тя, — обичам живота, който ти направи толкова приятен за мене, и бих съжалявала, ако трябва да умра.

— Искаш да кажеш, че ако те оставя, Хаиде…

— Да, господарю, ще умра!

— Нима ме обичаш?

— Чуваш ли, Валантин? Пита ме дали го обичам! Кажи му, Валантин, дали обичаш Максимилиан!

Графът усети, че гърдите и сърцето му се разтварят; той отвори обятия, където Хаиде се хвърли с вик.

— Да! — каза тя. — Обичам те, както се обича баща, брат, съпруг! Както се обича живота и бога, защото ти си за мене най-прекрасният, най-добрият, най-великият човек!

— Да бъде тогава според волята ти, скъпи ми ангеле! — отвърна графът. — Господ, който ме подбуди да се боря с враговете си и ми даде сили да ги победя, не желае, както виждам, да ми наложи покаяние подир победата; аз исках да се накажа, но той желае да ми прости. Обичай ме, Хаиде! Кой знае? Твоята любов ще ме накара може би да забравя, каквото трябва да забравя.

— Какво говориш, господарю? — запита девойката.

— Казвам, Хаиде, че една твоя дума ме просветли повече от двадесет години бавни размишления; само ти си ми останала на света, Хаиде, само ти ме свързваш с живота, чрез тебе мога да страдам, чрез тебе мога да бъда щастлив.

— Чуваш ли го, Валантин? — извика Хаиде. — Само чрез мене можел да страда! Чрез мене, която-бих дала живота си за него!

Графът се замисли за миг.

— Прозрях ли истината, господи? — попита той. — Все едно награда ли е или наказание — приемам тази съдба. Ела, Хаиде…

Прегърна девойката през кръста, стисна ръката на Валантин и изчезна.

Задъхана, безмълвна, с втренчен поглед, Валантин стоя почти цял час до Морел. Най-после усети, че сърцето му тупти, неуловимо дихание полуотвори устните му и леко потръпва не — признак за възвръщането на живота — пропълзя по снагата на младежа.

Очите му най-после се отвориха, отначало втренчени и почти обезумели; след това се възвърна и зрението, истинско и ясно, със зрението и чувството, с чувството — скръбта.

— О! — извика отчаяно той. — Още съм жив! Графът ме измами!

Протегна ръка към масата и сграбчи един нож.

— Приятелю — прошепна с очарователна усмивка Валантин, — събуди се и погледни към мене.

Морел изпищя и бълнуващ, недоверчив, заслепен сякаш от неземно видение, падна на колене.

На другия ден при първите утринни зари Морел и Валантин се разхождаха подръка по брега. Валантин му разправяше как Монте Кристо се бе явил в стаята й, как й бе разкрил всичко, как й бе дал възможност да разбере престъплението и как най-после я бе спасил по чудо от смъртта, след като бе накарал все пак всички да повярват, че е мъртва.

Намерили бяха вратата на пещерата отворена и бяха излезли; в утринния лазур избледняваха последните звезди.

В тоя миг Морел забеляза в сянката на скалите един човек, който очакваше знак, за да се приближи, и го посочи на Валантин.

— О, това е Джакопо — каза тя. — Капитанът на яхтата.