Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 92

— Като евтино видеозабавление — отвърнах пренебрежително. Истината беше, че ми звучеше добре. Беше твърде оптимистично да се опитвам да се справя сама, а и с Големия Джим щях да мога отново да работя в Капана.

Но изведнъж си спомних, че ако планът на Накада не успее, до няколко години от Капана няма да остане и следа. Във всеки случай поне никакви хора. Щеше да дойде вечният ден.

Бях се нагълтала с достатъчно дневна светлина, за да ми стигне до края на живота. Не ми трябваше повече. Исках градът да си остане на нощната страна. Единственият начин това да се случи нямаше нищо общо с Мишима, всичко зависеше от института.

А все още не знаех защо Лий, Орхид и Ригмус се бяха опитали да ме убият. Не знаех и дали пазеният в дълбока тайна номер на Саюри ще успее.

Не надушвах никакви пари в този случай, независимо как щеше да свърши. Ако решах да продължа с Мишима, трябваше първо да го информирам за това.

— Виж — казах, — ще ти разкрия една малка тайна. Ще ти кажа какъв ми е хонорарът за тази работа, която едва не ме уби и ти коства няколко десетки килокредита. А после ти ми кажи дали предложението ти за партньорство още е в сила, дали искаш да участваш, или би предпочел да ме върнеш на дневната страна.

— Хубаво — каза той. — Съгласен, Какъв ти е хонорарът?

— Двеста и пет кредита. За всичко, без допълнителни разходи или премия.

Той ме изгледа внимателно, после лицето му разцъфна в усмивка.

— Благотворителна работа, а, Хсинг? За онези бездомници? Затова ли е цялата тази история със събирачите на наеми?

— Горе-долу — отвърнах уклончиво.

— Бездомници, а? За Бога, Хсинг, да не искаш да кажеш, че си била готова да умреш заради тях? — Усмивката му продължаваше да расте.

— Е — отвърнах със същата усмивка, — когато живееш в бордеите, вземаш каквото ти се предлага.

Той продължи да се усмихва, после прихна и накрая избухна в смях, облегна се назад, отметна глава и започна да се смее толкова гръмогласно, че столът едва успяваше да се задържи и да не се прекатури.

Доста интересна сцена. Радвах се, че го приема по този начин, че може да се смее на това. В края на краищата щеше да ми струва ужасно много пари — с шпионската камера и лечебните разходи.

Така че наистина се радвах, че се смее, вместо да заяви направо, че му говоря глупости и се опитвам да го метна.

На мен обаче не ми беше до смях. Не че не виждах смешното в ситуацията, но бях от другата страна на нещата. Вече не ставаше въпрос само за пари, бяха се опитали да ме убият. Лежах в болница, затънала в дългове чак до оплешивялата си глава, и дори да виждах нещо смешно в ситуацията, не намирах сили да се засмея.

— О, Хсинг — въздъхна той. — Отсега предчувствам, че ще ми е доста интересно да работя с теб — ако не ме докараш до фалит преди това!