Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 88

Опитах се да повдигна рамене, но не се получи много добре.

— Знам ли? — Реших да сменя темата. — Да си се виждал наскоро с Али?

Той поклати глава.

— Не. Тя е заминала на Земята, поне така ми казаха, но не съм сигурен. Може да е забравила да ми пише, или пък писмото да се е загубило някъде.

Защо ли трябваше да се изненадвам? Сестра ни не поддържаше връзка с нас. Всъщност същото можеше да се каже и за нас двамата. Дано да се беше измъкнала от Епиметей.

Аз не бях успяла… но поне се разходих за малко до дневната страна.

— Как ме намери? — попитах.

— Не съм аз. Повикаха ме, защото съм единственият ти близък роднина, но не аз те открих.

Изчаках го да продължи, но той мълчеше. Настоях нетърпеливо:

— Добре де, кой ме е намерил тогава?

’Чан се усмихна и посочи.

— Той.

Извърнах глава и там, на прага, в другия край на стаята, стоеше огромен грозник. За миг си помислих, че е Бобо Ригмус и че е бил споходен от внезапни и непреодолими угризения на съвестта, но после видях черната коса и гладкото лице, както и трите сребърни антени, които се поклащаха над лявото му ухо.

— Ама кой… — подхванах и изведнъж го познах. — Мишима?

Той кимна. Разбира се, че беше Големия Джим Мишима. Бях го виждала няколко пъти на екрана на компютъра, след годините, през които работехме заедно в центъра. Не се бяхме срещали лично след онзи случай в „Съншайн Палас“, но ето, че сега бе пред мен.

— Здрасти, Хсинг — каза той. — Дължиш ми пари. Цял куп. Простреля ми камерата и въпреки това, тъй като съм с добро сърце, те прибрах в града. Освен това ти платих престоя и лечението в болницата.

— И защо го направи? — попитах.

— Защото ако умреш, няма кой да ми плати камерата — отвърна той с голяма мазна усмивка на голямото си мазно лице.

Понечих да отвърна нещо, но се подхлъзнах на лакътя си и паднах на леглото. Реших, че това е подходящ начин да приключа разговора.

Никой не възрази срещу решението ми, пък и да го бяха направили, била съм извън играта, поне за момента.

Събудих се почти оздравяла, но този път бях сама.

Зачудих се дали не съм сънувала разговора с ’Чан и Мишима. Надигнах се. Леглото ме последва и ме подпря отзад грижливо.

Стаята беше стандартна — четири стени, врата, приятна успокояваща холограма на някакъв парк, тиха музика, пастелни тонове.

Тъкмо се готвех да повикам някого, когато вратата се отвори и влезе Мишима.

— Здрасти, Хсинг.

— Здрасти, Мишима.

— Преди да попиташ — рече той, — съобщиха ми, че си готова за изписване, но поне за известно време трябва да го даваш полека. Има нещо важно, което е добре да знаеш, преди да си запретнала ръкави. — Млъкна и ми се стори, че е обезпокоен. — Симбиотът ти е мъртъв.

— Така ли? — попитах изненадано. Не го бях очаквала. Симбиотите са ужасно издръжливи, в края на краищата нали се хранят с всякакви токсини и отпадъчни вещества. Тъкмо по тази причина ги вземат хората.

— Така ми казаха. Сигурно го е довършила радиацията.

Вдигнах ръка да прокарам пръсти през косата си… но не напипах коса.

— Ти също си поела доста голяма доза, Хсинг — каза Мишима. — Не само ултравиолетово лъчение, но от целия слънчев спектър. Вървяла си върху радиоактивна повърхност, включително дирята от реактора на таксито. Успяха да промият всичко от организма ти и да те закърпят, където бе нужно, така че сега си чиста и здрава, с регенерирана кожа и костен мозък. Косата и ноктите ти ще израстат отново и всичко ще е както преди, но не е никак евтино и не можех да си позволя да ти поръчам нов симбиот. Аз бях дотук, нататък си ти.