Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 87

Не помнех дори защо. Защо трябваше да умра, преди да разбера какво всъщност се случва?

Във всичко това нямаше никаква логика.

Олюлях се, залитнах настрани и отново пристъпих срещу вятъра.

16.

Не помня кога най-сетне съм паднала и не съм могла да стана. Не зная кога се е случило, нито колко път съм изминала. Зная само, че бях почти ослепяла, че кожата ми се белеше на люспи, до кръв, и че краката ми бяха безчувствени, целите в пришки. Предполагам, че симбиотът е потискал болката, доколкото е било по силите му, но въпреки това се измъчвах ужасно. След известно време обаче телесната болка започва да губи остротата си, защото я заместват емоционалните терзания.

Та както казах, не помня да съм падала, но когато се свестих, лежах с лице, заровено в пясъка, и знаех, че този път няма да мога да стана. Нито да тръгна отново срещу вятъра.

И въпреки това още не бях готова да умра.

Чукнах с пръст импланта в китката си и се опитах да повикам такси. Не знаех дали се намирам в обхват; може би просто бях толкова объркана, та си въобразявах, че отново съм в града.

Но това едва ли имаше някакво значение, тъй като не успях да промълвя нито дума. Устата ми беше пълна с пясък. Задавих се.

С което се изчерпват спомените ми от престоя ми на дневната страна. Следващият ми спомен е, че лежа по гръб върху мека и хладна повърхност, която е заела формата на тялото ми. Не виждах нищо, но усещах кожата си влажна и не ме болеше никъде. Вместо вятър чувах музика. Лежах така доста дълго, сетне се унесох в сън.

Когато се събудих — не зная дали е било за втори път, или след поредица от пробуждания и заспивания, които така и не са оставили следа в дълготрайната ми памет — очите ми смъдяха, но ги чувствах необичайно чисти, сякаш някой бе промил натрупаната в тях мръсотия и секрети. Отворих ги и установих, че мога да виждам толкова добре, колкото и преди.

Гледах в някакъв бежов таван. Свиреше тиха, едва доловима музика.

— Уууфф — промълвих и се изненадах, че чувам гласа си, макар да бе пресипнал и слаб.

Някой се раздвижи до мен. Извърнах глава и за миг ми се зави свят. После примигах и видях лицето на брат ми.

Себастиан Хсинг ме гледаше с неизменното си спокойствие.

— Здрасти, Карли — каза. — В какво си се забъркала този път?

Той беше единственият човек на Епиметей, на когото позволявах да ми казва Карли, и при това нямах нищо против. Усмихнах му се, или поне се опитах.

Преглътнах част от сухотата в гърлото си и отвърнах:

— Нищо сериозно. Преглътнах отново и добавих: — Радвам се да те видя, ’Чан.

Той се засмя.

— Зная цял куп места, на които срещата ни щеше да е много по-приятна.

— Сто на сто. Къде се намирам всъщност?

— В болницата, тъпачко. Ти къде си мислеше?