Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 86

Виж, животните бяха нещо съвсем различно. Не че се страхувах от тях, тъй като поне досега на планетата нямаше такива — дори в морето. Но мисълта, че наоколо може да щъкат чужди и враждебно настроени същества, пробуди тревогата ми. Не обичам, когато нещата са извън контрол. Имам предвид моя. Когато нещо може да се промъква към мен — а аз дори да не зная какво представлява.

Вярно, че на Епиметей нямаше животни, но въпреки това непрестанно мислех за тях. Представях си как се прокрадват зад гърба ми, скрити зад пелената от пясък, безшумни заради постоянния вой на вятъра. Наистина ми се струваше, че ме дебнат.

Тези видения се подсилваха още повече заради отслабналото ми зрение.

Когато бях още момиче, в Нощния град понякога валеше. По времето, когато съм се родила, кратерът вече се намирал източно от дъждовния пояс, но отделни облаци достигаха и до нас и се освобождаваха от съдържанието си. Помня онези дъждове. Тежки дъждовни капки, които плющяха от небето, деформираха за кратко холографските реклами, оставяха тъмни резки върху остъклените стени на сградите, събираха се на локви по улиците и те ставаха лигави и зелени от псевдопланктона. Повечето ми приятели не харесваха дъжда и винаги се прибираха, но аз оставах навън. Излизах боса на улицата, шляпах в локвите и се опитвах да ги разплискам, преди да са позеленели, наслаждавах се на свежите капки в косата и по лицето си. Вдигах глава нагоре и отварях уста. Над мен беше черното небе на Нощния град, леко порозовяло от сиянието на Ета Кас Б и просветляващо заради градските светлини.

Когато дъждът спираше и се прибирах, баща ми винаги ми се караше, че съм зяпала нагоре с отворена уста, и ме заплашваше, че някой ден ще намерят в корема ми псевдопланктон. Отвръщах му със смях, защото всичко това ми се струваше много глупаво. Знаех, че дъждът няма да ми направи нищо лошо. Беше чист, прохладен и чудесен.

Когато валя за последен път, трябва да съм била на около шест земни години. Веднъж или два пъти след това някои облаци се спускаха доста ниско, но това беше мъгла, а не дъжд. Облаците не бяха достатъчно гъсти, за да се превърнат в дъжд, и само оставяха влага по улиците и прозорците, и караха светлините да трепкат с разкривени отражения.

Виж, мъглата не ми харесваше и нито веднъж не излязох в нея. Не заради предупрежденията на баща ми — не се боях от псевдоплактона. Но после и тя престана да се появява. Не ми липсваше. Ако тъгувах по нещо, то бе по дъжда.

Как ми се искаше сега, докато крача по тези сухи нажежени пясъци, където не е падала капка дъжд от хилядолетия, да завали. Да застана с отворена уста и да се присмивам на мисълта, че дъждът може да ми направи нещо лошо.

Не ми беше до смях обаче. А и не заваля. Нямаше дори прохладна мъгла, само гореща пелена от пясък и ярката светлина, която бързо ме превръщаше в слепец. Вече не виждах нищо освен трепкаща мараня, не усещах друго, освен стърженето на вятъра върху изгорялата ми кожа. Някой най-сетне ми бе видял сметката. Не помнех кой, но знаех със сигурност, че ме е пратил тук, за да умра — изгубена и ослепяла.