Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 85

Просто разходка под изгарящите лъчи на слънцето срещу вятър със скорост сто километра в час, без почивка, в продължение на седем дни.

Струва ми се, осъзнавах, че е безнадеждно, още от самото начало.

Но нямах избор.

Не зная колко дълго вървях, нито колко изминах. Нямаше друг начин да измервам пътя освен с изминалото време и натрупаната умора.

И още някои дребни подробности — изчезването на кола̀та зад хоризонта, удължаването на сянката ми. Освен мехурите на китките скоро се появиха и мехури на тила, а пришките на краката ми, макар да не бяха от слънцето, ме измъчваха дори повече.

Дойде първият път, когато се спънах в камък, после първият път, когато се спънах и паднах, и първият път, когато паднах и не можах да стана веднага.

Дойде моментът, когато вятърът откъсна копчетата на сакото ми и вече не можех да го държа затворено.

Дойде мигът, когато захвърлих празния кобур, за да не нося излишно тегло, и малко след това се запитах дали не трябваше да се опитам да го дъвча, с надеждата да изстискам поне малко влага от него.

Дойде моментът, когато си дадох сметка, че вече не виждам толкова добре — ултравиолетовите лъчи бяха изгорили ретините ми. Пясъкът под краката ми беше сивкава маса, без отделни песъчинки.

След време вече престанах да различавам и малките скали, както и дребни подробности по небето — най-вече издължените перести облаци, които се носеха с шеметна скорост на запад и ме изпреварваха по своя път към дъждовния пояс — те се изгубиха в бяла пелена.

Непрестанно се питах: след като вече не виждам почти нищо, как е възможно да се съсредоточавам върху това, което правя?

Опитах се да си представя какво ще е морето, ако въобще стигна до него. Бях виждала холограми, разбира се, дори директни видеопредавания от моретата на нощната страна, но не знаех как ще изглежда на дневната страна, а и холограмата не е в състояние да предаде всичко. Ярката слънчева светлина ще хвърля отблясъци от повърхността — това го бях виждала вече, но не знаех какво ще е усещането да докосна водата. Струваше ми се, че би трябвало да е мътна заради псевдопланктона и да поглъща част от светлината.

Зачудих се дали ако пия от нея, ще умра. Знаех, че е токсична. Моретата са радиоактивни и богати на метални соли.

Давах си ясна сметка, че ако стигна морето, ще пия от водата. Жаждата ми бе по-силна от способността да се контролирам. Хрумна ми мисълта да пия от собствената си кръв и ако имах нож или игла, сигурно щях да го направя, но нямах нищо остро освен зъбите си.

Замислих се дали нямаше да ми е по-леко, ако на Епиметей имаше фауна, и реших, че зависи от това какви животински видове обитават повърхността — но вероятно щеше да е по-лошо. В края на краищата местният псевдопланктон беше отровен — също като морето, което обитаваше, целият му метаболизъм се базираше на тежки метали, така че ако имаше животински видове на сушата и те щяха да са отровни — нали?

Но от друга страна, ако на Епиметей имаше дървета, те вероятно щяха да укротят малко ветровете. Мисълта, че този ужасен несекващ вятър, който ме обсипваше с песъчинки, може неочаквано да спре, или поне да намалее, ми се стори особено приятна и примамлива. В такъв случай дърветата, дори да раждаха отровни плодове, щяха да са съществено предимство.