Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 84

Съжалих, че поне не съм по-тежка, но не бях и най-вероятно само щях да олеквам още повече.

На около километър от кола̀та кърпата се развърза и преди да успея да я уловя, вятърът я отнесе на изток. Извърнах се за миг и я проследих с поглед, но дори не понечих да я последвам — движеше се твърде бързо за мен и в погрешната посока.

Отново се обърнах на запад и продължих да вървя.

Поне знаех посоката — право срещу вятъра, върху собствената си сянка, с гръб към слънцето.

Тази сянка — тя също бе нещо ново за мен. Никога не бях имала такава сянка — да се простира пред мен, да се движи, когато аз се движа, и да не променя формата си. Бях виждала много и различни сенки, повечето от тях мои, но на градските светлини, където те бързо се скъсяват, удължават или изчезват. Ета Кас Б хвърля сенки, естествено, но те са бледи, едва забележими петна на фона на градския мрак. Ета Кас А не е толкова скромна — сянката пред мен имаше резки, ясно очертани контури, черна на фона на искрящите пясъци.

Сянката бе моето собствено късче от нощта и докато вървях, неволно ѝ се любувах — когато въобще успявах да отворя очи и да я погледна.

Преди да изляза от кола̀та, се надявах, че вятърът ще е хладен, но той беше твърде силен, за да разхлажда, не облекчаваше, а дърпаше и късаше. Мижах срещу него и отблясъците на слънцето и често затварях напълно очи. Не беше необходимо да гледам, за да се ориентирам, а единствено за да не се спъна в някой щръкнал камък.

Можех само да се моля моят симбиот да прави каквото е необходимо срещу ултравиолетовите лъчи и изгарянето, но си давах сметка, че възможностите му са ограничени. Той можеше да се справя с рани и охлузвания, с леки инфекции и с обща поддръжка на тъканите — но не и да ме защити от шибащите удари на ураганния вятър и твърдото лъчение.

Вятърът изсушаваше потта ми с бързината, с която тя избиваше, и много скоро се почувствах обезводнена и жадна и макар че въобще не ми беше студено, започнах да треперя, сякаш съм премръзнала.

Въпреки това продължавах да вървя. Какво друго можех да направя?

Мисълта, че може да съм от другата страна на морето, също ми хрумна, но дори да беше така, пак трябваше да вървя.

Защото иначе какво — да легна и да умра ли?

Беше като кошмар наяве. От време на време се чувствах толкова мъртва, колкото сигурно вече ме смятаха Орхид и Ригмус, но нито за миг не спрях. Не съм от хората, които се предават лесно, не и докато мога да се движа. Нямах храна, нито вода, единствената помощ можех да очаквам от моя симбиот и вероятно бих могла да изкарам така най-много седмица — навремето, когато все още имах тази възможност, бях вложила малко пари за усъвършенстването му и сега той разполагаше с известен енергиен запас и способността да се храни от излишните тъкани в случай на крайна необходимост. Ето защо предполагах, че ще издържи до седмица и че в края на този период няма да имам и капчица тлъстини, нито апендикс, а повечето ми органи ще са поолекнали.

За да измина хиляда километра за седмица трябваше да покривам сто четиридесет и три километра дневно, около шест на час — без да спя, разбира се.