Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 83

И никога не утихва. Никога. Дори за миг.

Причини за това са слабата ротация и относително равната повърхност. Тъй като мантията все още е полутечна, или във всеки случай доста мека, а континенталните плочи са по-малки от обичайното, на Епиметей няма високи планини — те потъват надолу или биват разяждани от ерозията със скоростта, с която се образуват. Единствената причина кратерът да е стабилен е, че се намира в средата на една от плочите, където е балансиран и няма опасност да се наклони. Каквото и да е образувало този кратер, не е било достатъчно силно, за да пробие плочата напълно. Щастливо съвпадение. При това временно, тъй като все пак стената показва белези на износване. И рано или късно ще рухне. Та както казах, постоянният вятър, влагата и дори несекващият дъжд от фини космически частици изглаждат непрестанно планетната повърхност и не позволяват да се образуват планини.

Що се отнася до това как се зараждат ветровете, на дневен ред идва въпросът с бавната ротация. На полюса на пладне, който е разположен над един океан и съществува там, откакто хората са на тази планета, слънцето загрява въздуха и той се издига, като увлича със себе си водни пари, след което, на голяма височина, се насочва към нощната страна. По пътя си тези въздушни маси се охлаждат и се освобождават от водата под формата на дъжд, с което спомагат за образуването и поддържането на дъждовния пояс, който е на около двеста километра от източната страна на терминатора. На среднощния полюс цялата тази влага се спуска до повърхността и там се подхваща от ниските ветрове, които я връщат обратно към първоначалната точка.

Едно огромно и постоянно течение, това е всичко. Постоянно обменно течение, обхващащо повърхността на цялата планета. И през милионите години, откакто планетната ротация се е забавила достатъчно, за да съществуват тези два полюса, течението непрестанно е набирало скорост.

С други думи, цялата атмосфера на Епиметей може да се оприличи на една гигантска буря, която се вихри от милиони години и ще се вихри още милиони.

Което добавяше една последна, не особено приятна подробност към моето настоящо положение — трябваше да вървя най-малко хиляда километра право срещу вятър, който духаше с поне сто километра в час.

Но нямах друг избор и затова огледах за последен път купето, взех кърпата, която ми бяха натикали в устата, реших, че няма нищо друго, което да ми е от полза, и се измъкнах навън. Завързах кърпата на лицето си, вдигнах яката на сакото, обърнах гръб на слънцето и пъхнах покритите си с мехури от изгаряне ръце в джобовете. След което закрачих срещу вятъра.

А той почти ме откъсваше от земята при всяка крачка, несекващият му напор бързо изтощаваше малкото останали ми сили. Опитах да се извърна първо с едното рамо срещу него, сетне с другото — това донякъде помагаше. Знаех, че ако дори за миг спра и се отпусна, ще ме отвее назад като празна опаковка на улицата, вероятно два пъти по-бързо, отколкото успявах да вървя.