Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 70

Който очевидно бе виждал и по-добри дни. Може да бе виждал и по-лоши, но по нищо не си личеше. Всъщност на пръв поглед изглеждаше почти такъв, какъвто го помнех от младежките ми години, когато родителите ми хранеха надеждата, че ще направя научна кариера и ще изкарвам достатъчно, за да ги гледам на старини.

Навярно това бе най-старата сграда в града — нищо чудно да стърчеше тук отпреди самия град. Беше построена от тъмен, рязан с лазер местен камък — онзи тип градеж, който се извършва от лишени от разум роботи по стандартни планове и без човешка намеса. Прозорците бяха пробивани след това, съобразно вътрешното разположение, и отвън изглеждаха разхвърляни и нееднакви по размери.

Не личеше никакъв опит да е търсена естетика или симетрия — огромна грозна правоъгълна постройка, покрита със засъхнал прах.

Главният вход бе приблизително в центъра, скрит под сянката на почерняла козирка — всъщност трудно беше да се каже, че сградата има фасада или задна страна. Никой не влизаше или излизаше. Приближих се към вратата.

Над нея мъждукаше познатото лого на института. В сенчестите ъгли бяха монтирани скенери. Когато застанах отпред, синтетичният глас, който бях чула на компютъра, произнесе:

— Съжаляваме, но Институтът за планетни изследвания е затворен за обществен достъп до следващо решение.

— Защо? — поисках да узная.

— Поради текущото финансово състояние се наложи да съкратим административния и поддържащ персонал, а също лицата, отговарящи за връзки с обществеността. Надяваме се, че положението ще се промени скоро.

— Не съм турист, дявол го взел — троснах се. — Праща ме Поли Орхид, нося съобщение от Саюри Накада.

Гласът едва забележимо промени интонацията си, от механично вежлив до презрително надменен.

— Мога ли да попитам с кого искате да се срещнете?

— Не ми дадоха име — отвърнах, като се престорих на ядосана. — Поли ми каза да донеса съобщението и ето ме тук.

— Момент, моля — отвърна гласът. — Ще се посъветвам с началниците.

Знаех, че разговарям с някакъв доста глупав портален софтуер, съществуващ резидентно в компютърната мрежа на сградата или свързан с полуразумна плесен, обитаваща някой от близките ъгли. Дори плъх би се справил по-добре с вземането на решения. Зачаках.

Следващият глас беше различен и спокойно можеше да мине за човешки.

— Какво е съобщението?

— Записано е в микроорганизъм и Поли ми каза да дойда тук и да го предам на някого. Тази глупава програма на вратата не ми изглежда подходящ получател.

— Момент — рече новият глас.

Разкопчах си сакото и зачаках.

— Добре — обади се отново гласът. — Ще пратя някой да го получи. Заповядайте в централното фоайе. Право напред.

Знаех къде е.

Вратата се отвори, блеснаха светлини и се разнесе музика и аз пристъпих напред. Стараех се дясната ми ръка да е на сантиметър-два от дръжката на пистолета.

Минах по коридор с голи каменни стени и пластмасови тръби на тавана, подминах няколко затворени врати, влязох във втори коридор и оттам се озовах във фоайето. Стените бяха скрити от обемни холограмни изображения на морски широти, а подът бе застлан със син мокет. Музиката следваше ритъма на прибоя. Таванът бе скрит от златиста мъгла, наоколо се рееха сини мехури на различни неоформени мебели.