Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 69

А може би щеше?

Всичко това беше твърде сложно за мен. В края на краищата не съм планетолог. Не съм и физик. Трябваше ми още информация.

Но пък нали съм детектив. От мен се очаква да научавам различни неща и да ги сглобявам в цялостна картина.

Като че ли за момента имах само две възможности. Да се върна у дома, да се включа в компютъра и да се натъпча с информация по планетология, за да се опитам да разбера какво, по дяволите, се мъчат да направят Накада и ЕИПИ, а после да се върна при нея по-подготвена и да го обсъдим. Или да отскоча до института и да попитам някого там.

Ако се съдеше по начина, по който ме посрещнаха на откритата им линия, щеше да е най-добре да отида лично. Очевидно никой не желаеше да говори с мен.

Нямаше обаче да им е толкова лесно да ми откажат един малък разговор, когато се явя лично. Не съм образ от екрана, който да изключат, не можеха и да ми пробутват холограми и симове или да импровизират с разни други трикове.

Да не говорим, че е трудно да игнорираш човек, когато ти завира пистолет в лицето. Макар че се надявах да не се налага да стигаме дотам. Досега номерът минаваше, но все някога някой щеше да повика полиция и щях да загазя. Или да се досети, че е блъф. Защото наистина бе така. Никога не съм искала да застрелвам някого. Говоря за човешко същество, не за онази проклета камера.

Разбира се, хората в института едва ли щяха да го знаят. А на живо пистолетът е доста по-убедително средство от всякакви други доводи.

Институтът за планетни изследвания бе разположен близо до Портала, та да могат лесно да пращат хора и машини в кратера, а преминаващите миньори да оставят образци или да съобщават какво ново са видели в недрата на планетата. Не бях ходила там от години, не че през това време бях видяла широкия свят, защото предимно съзерцавах стените на офиса си, така че разходката щеше да е приятна промяна.

Пък и винаги е по-добре да питаш човек, който знае правилните отговори, отколкото да се мъчиш да стигнеш до тях сам.

Стига естествено да пожелае да ти ги каже. Така че от мен се искаше да разбудя това желание. Ето къде моят верен сони-ремингтън щеше да влезе в играта.

Повиках такси и когато дойде, му казах да ме откара в ЕИПИ.

13.

Едно бяло маршрутно такси, нашарено с розови райета, откарваше пияни миньори обратно през Портала, към мините. Някой, който се бе вкопчил в перилата отзад, успя да ми помаха със свободната си ръка и аз отвърнах на поздрава, макар че не го познах. Не се срещах с много миньори. Можеше да сме се виждали при „Луи“ или в Капана, в старите щастливи времена, но лицето не ми се стори познато и кой знае защо, това не ме разтревожи ни най-малко.

Погледнах нагоре, очаквах по навик да видя увисналата над улицата камера, после си спомних, че я бях гръмнала. Все още ми беше малко кофти за това, но все някак щях да го преживея.

Таксито ми върна картата след кратка пауза, колкото да напомни, че заслужава малък бакшиш. Предполагам, че не ми беше проверило баланса, иначе щеше да знае защо не получава нищо отгоре. Навярно вече бях на червено, живеех на кредит, който засега нямаше начин да покрия, и ми оставаха не повече от три дни, преди банката да замрази сметките ми. Прибрах картата и тръгнах към института.