Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 29

— Ясно — отвърна машинката.

Един рекламизатор започна да кръжи около камерата и пропя мелодично:

— Здравейте и добре дошли в Нощния град! Ще желаете ли да вечеряте…

Извадих пистолета и го насочих към него.

— Аз съм тукашна. Изчезвай!

Тези гадинки открай време ужасно ме дразнят.

Рекламизаторът отлетя. Камерата не каза нищо и прибрах пистолета. Дори не си бях направила труда да го включвам.

Нещо бях взела много да го размахвам. Очевидно от нерви. Нямаше никаква конкретна причина за това — и цял куп на пръв поглед незначителни. Зората приближаваше с всеки ден, бизнесът хич не вървеше, нито социалният ми живот, а този случай намирисваше на провал — нищо чудно разходите скоро да надминеха хонорара. Сигурно затова бях изнервена, което означаваше, че ще е по-добре да не вадя пистолета за щяло и нещяло. Закопчах се, за да си осигуря няколко секунди забавяне следващият път, когато реша да посягам за оръжие — дано да бъдеха достатъчно, за да размисля.

Почти бях сигурна, че притежаването му не е незаконно. Въпреки това беше очевидно, че не бива да го размахвам, когато ми скимне, особено на обществено място. Нищо чудно реакцията ми към камерата да бе разпалила интереса на Мишима.

Вече си давах сметка, че съм в отвратително настроение. Закрачих ядосано по синтетичния паваж.

Камерата ме последва, но се държеше на дискретно разстояние и не каза нищо.

Свърнах по Пета и там, над главите на туристите, висеше рекламата на „Ню Йорк“ — старомодни неонови тръби, въртяха се на три метра над улицата. Яркочервените светлини се отразяваха в черните прозорци.

Бях пред главния вход, но изведнъж реших, че не искам да влизам през него — в края на краищата това беше казино и не ми се щеше да подхвърлям разни идеи на Големия Джим. Зад ъгъла, откъм „Денг“, имаше друг вход към фоайе „Манхатън“. Там можех да почерпя Чен едно питие, никой нямаше да ни обърне внимание в навалицата.

Докато свивах на ъгъла, се зачудих кой ли по дяволите е този Манхатън, на когото са кръстили част от казиното, и какво общо има с Ню Йорк. Всички тези странни стари имена са доста объркващи, сериозно.

Вратата се плъзна безшумно встрани и прекрачих прага. Посрещна ме силна музика, ярки светлини и дим — доста мощно въздействие за сетивата, но пък си беше част от общата атмосфера. Вятърът, който нахлу с мен, отнесе пушеците и заглуши за миг музиката.

Която беше бавна и ритмична и когато влязох, открих причината.

Шоуто беше в разгара си: колона бяла светлина в центъра на помещението озаряваше увиснали във въздуха мъж и жена — и двамата голи. Жената лижеше бавно члена на мъжа — в такт с музиката. Мъжът явно се опитваше да прикрие досадата си.

Половината клиенти гледаха представлението, другата половина се занимаваше с по-важни неща. Симпатизирах на втората половина — никога не съм можела да разбера какво удоволствие изпитва човек да гледа как други се чукат. Дори в нулева гравитация разнообразието не е кой знае колко голямо, пък и всичко това вече съм го виждала. По дяволите, правила съм го — макар и не в безтегловност. И не съвсем скоро. Не и твърде отдавна, по-точно, за последен път малко преди да се преместя на „Хуарес“. Никога не съм имала достатъчно сериозен обожател, за да ме последва извън Капана, а в Западните квартали не открих подходящ човек.