Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 88

Кимнах. Въпреки всичко, което ми казваше, сметката ми се струваше много неблагоприятна. Германците бяха шестима, а ние бяхме двама. Дали момичетата щяха да се опитат да ни помогнат? Не бяха си мръднали пръста за Зоя, но какво са можели да направят за Зоя? Германците бяха шестима, а в пистолета „Токарев“ имаше осем куршума. Надявах се, че Коля е добър стрелец. Страхът ме блъсна като токов удар, така че крайниците ми се сгърчиха, а устата ми пресъхна. Чувствах се по-буден от всякога, все едно този миг, в къщата край Березовка, беше първият истински миг от живота ми, а всичко преди него беше някакъв неспокоен сън. Сетивата ми бяха изострени, свръхестествени, като отговаряха на кризата с цялата налична информация, която бяха в състояние да ми дадат. Чувах хрущенето на ботуши в отъпкания сняг. Усещах миризмата на борови иглички в камината — слагаха ги нарочно, за да ухае на хубаво в къщата.

Изстрелът от карабина ни стресна. Застинахме в мрака, като се опитвахме да разберем какво става навън. След няколко секунди като ехо долетяха още няколко изстрела на карабини. После чухме германците, които се надвикваха помежду си, а в гласовете им звучеше паника.

Коля се втурна към вратата. Искаше ми се да му кажа да спре, да му напомня за нашия план, според който трябваше да изчакаме, но не исках да оставам сам тук вътре, докато навън стреляха карабини, а германците крещяха грозните си думи един на друг.

Изтичахме в голямата стая и се хвърлихме на пода, когато един от двойните прозорци беше разбит от куршум. И четирите момичета вече лежаха по очи, вдигнали ръце пред лицата си, за да ги предпазят от парчетата стъкло.

От половин година живеех във война, но никога не бях попадал толкова близо до престрелка и нямах представа кой по кого стреляше. Чувах задавеното кашляне на картечница точно пред къщата. Пукотът на изстрелите от карабини сякаш идваше по-отдалеч, вероятно от края на гората. В каменните стени на къщата като чукове се стоварваха куршуми.

Коля пропълзя до Лара и я разтърси.

— Кой стреля по тях?

— Не знам.

Чухме как навън се запали автомобилен двигател. Затръшваха се врати и колата потегли, като буксуваше в снега. Карабините започнаха да стрелят още по-бързо отпреди, една през друга, и куршумите вече разкъсваха ламарина, със съвсем различен звук от този, с който се забиваха в камъка.

Коля се изправи до клекнало положение и пропълзя до входната врата, като внимаваше да не показва главата си над ръба на прозореца. Аз го последвах. Двамата приклекнахме с гръб към вратата. Коля провери пистолета си за последен път. Аз измъкнах германския нож от калъфа на глезена си. Знаех, че изглеждам глупаво с този нож в ръка, като някакво момченце, което е взело бръснача на татко си. Коля се усмихна широко, все едно всеки момент щеше да избухне в смях. „Това е много странно — помислих си аз. — Намирам се в битка и осъзнавам собствените си мисли, докато се притеснявам колко глупаво изглеждам с нож в ръка, а всички останали си носят карабини и картечници. Осъзнавам, че осъзнавам. Дори в този момент, когато куршумите летят във въздуха като разгневени стършели, аз не мога да се отърва от бърборенето на собствения си мозък.“