Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 90

— Не на този, който стреля толкова добре. Един от вас е истински гений с карабината.

— Имаш ли пистолет? — попита гласът отвън.

— Да, „Токарев“.

— А малкият ти приятел?

— Само нож.

— И двамата излезте навън. Горе ръцете, иначе моят човек ще ви простреля право в миниатюрните топки.

По време на този разговор Лара и Нина бяха пропълзели в антрето, а по нощниците им като пайети се бяха закачили парченца стъкло от натрошените прозорци.

— Убиха ли ги? — прошепна Нина.

— И шестимата — казах й аз.

Мислех си, че момичетата ще останат доволни, но когато чуха тази новина, те се спогледаха разтревожено. Това беше краят на живота, който бяха водили през последните няколко месеца. Сега трябваше да бягат, без да знаят къде ще намерят нещо за ядене или покрив над главата си. Милиони руснаци можеха да кажат същото за себе си, но за момичетата беше по-лошо. Ако германците отново ги заловят, щяха да понесат още по-сурово наказание от Зоя.

Коля се протегна към дръжката на вратата, но Лара сложи ръка на крака му, за да го спре.

— Недей — каза му тя. — Няма да ти повярват.

— Защо да не ми повярват? Аз съм войник от Червената армия.

— Да, но те не са. На трийсет километра наоколо няма части на Червената армия. Ще решат, че си дезертьор.

Той се усмихна и отпусна собствената си ръка върху нейната.

— На дезертьор ли ти приличам? Не се тревожи. Имам документи.

Лара не се впечатляваше от документи. Когато Коля отново се протегна към дръжката на вратата, тя пропълзя до строшения прозорец.

— Благодарим ви, че ни спасихте, другари! — извика тя. — Двамата тук са наши приятели! Не стреляйте по тях, моля ви!

— Мислиш ли, че нямаше да улуча дебелата му руса кратуна, ако исках да го застрелям? Кажи на този смешник да излезе.

Коля отвори вратата и пристъпи навън, вдигнал ръцете си високо над главата. Присвиваше очи, за да различи нещо сред снега, но бойците все още не се виждаха.

— Кажи и на малкия да излезе навън.

Лара и Нина изглеждаха притеснени за мен, но Лара ми кимна, сякаш искаше да ме окуражи, че всичко ще бъде наред. Изпитах кратък пристъп на гняв към това момиче: защо тя да не излезе навън? Защо изобщо бяха тук? Ако къщата беше празна, двамата с Коля щяхме да пренощуваме и да продължим на сутринта, отпочинали и сухи. Тази мисъл премина през главата ми и веднага я последва усещане за вина, когато осъзнах колко е абсурдна.

Нина ме стисна за ръката и ми се усмихна. Без никакво съмнение беше най-красивото момиче, което ми се беше усмихвало някога. Представих си как описвам тази сцена на Олег Антоколски: малката бяла ръка на Нина, която стиска моята, бледите й мигли, които пърхат, докато ме гледа в очите и се страхува за живота ми. Дори в момента, в който се случваше всичко това, аз го разказвах на моя приятел и бях забравил, че Олег сигурно никога нямаше да чуе тази история, защото имаше голяма вероятност да е погребан под руините на улица „Войнова“.

Опитах се да се усмихна в отговор на Нина, не успях и излязох навън с вдигнати ръце. От началото на войната бях прочел стотици разкази за герои от народа. Всички до един отказваха да приемат факта, че са герои. Бяха просто честни граждани на Родината, които я защитаваха от фашистките насилници. Когато репортерите ги питаха защо бяха щурмували картечното гнездо или се бяха покатерили върху танка, за да пуснат граната в отворения люк, те винаги отговаряха, че дори не са се замисляли по този въпрос и просто са направили това, което всеки добър руснак би направил на тяхно място.