Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 86

— Къде го чу това? — попитах го най-сетне аз.

— Кое, това за тухлите? Моят лейтенант го казваше. Защо? Не те ли вдъхновява?

— Беше добре, докато не стигна до него.

— На мен пък това за тухлите ми харесва. „Тухлата не изгаря. Тухлата не умира от глад.“ Хубаво е. Има ритъм.

— Това е онзи същият лейтенант, който е стъпил на противопехотната мина, нали?

— Да. Горкият човек. Добре де, забрави за тухлите. Обещавам ти, че няма да умрем тук, лъвче. Ще убием няколко нацисти и ще намерим онези яйца. Аз имам малко циганска кръв; мога да гледам в бъдещето.

— Нямаш никаква циганска кръв.

— И ще настоявам полковникът да ни покани на сватбата на дъщеря си.

— Ха. Значи наистина си влюбен в нея.

— Точно така. Вярвам, че наистина съм влюбен в това момиче. Твърде е вероятно тя да е истинска кучка и идиотка, но аз я обичам. Искам да се оженя за нея и няма нужда изобщо да си отваря устата. Няма нужда да ми готви; няма нужда да ми ражда деца. Само да кара гола кънки по Нева, това искам. И да прави пируети над устата ми.

В продължение на няколко секунди това ми помогна да забравя за страха, но той не ме оставяше за дълго. Не си спомнях за ден, в който да не съм изпитвал страх, но тази нощ ме връхлетя по-силен от всякога. Ужасяваха ме толкова много различни вероятности. Имаше вероятност да се посрамя, като отново се скрия по-далеч от опасността, докато Коля се сражава с германците — но този път бях сигурен, че ще умре. Имаше вероятност да ми причинят болка — да понеса мъчението, което беше понесла Зоя, докато зъбците на триона се впиват в кожата ми, в мускулите и костите. А освен това имаше и отлична вероятност да умра. Никога не съм разбирал хората, които казват, че най-големият им страх е да говорят пред публика, или от паяци, или нещо също толкова дребно. Как е възможно човек да се страхува повече от нещо друго, отколкото от смъртта?

Във всичко друго има шанс за спасение: дори един напълно парализиран човек може да чете Дикенс; дори един напълно умопобъркан може да се радва на моменти на абсурдно, прекрасно прояснение.

Пружините на леглото над мен изскърцаха, аз вдигнах поглед и видях Коля, който се беше надвесил от ръба на матрака и ме гледаше наобратно, а русата му коса висеше на мръсни кичури. Изглеждаше притеснен за мен и изведнъж ми се прииска да заплача. Последният човек на света, който знаеше колко ме е страх; единственият човек, който все още знаеше, че съм жив, но тази нощ мога да умра, беше един нафукан дезертьор, с когото се бях запознал преди три нощи, един непознат, един син на казаци, и той беше последният ми приятел.

— Това ще те развесели — каза ми той и подхвърли едно тесте карти в скута ми.

Приличаха на обикновени карти за игра, докато не ги обърнах от другата страна. На всяка от тях имаше фотография на различна жена — някои бяха голи, други носеха жартиери или дантелени корсети, тежките им гърди преливаха от шепите им, а устните им бяха полуотворени пред обектива.

— Мислех си, че трябва да те бия на шах, за да ги получа.

— По-леко с тях, по-леко. Внимавай да не ги намачкаш. Докарани са чак от Марсилия.