Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 73

— Нали все още имаш две ръце? И нож.

— Трябва да се приберем на закрито.

Коля театрално се огледа на всички страни в притъмняващата гора все едно в дънера на някой от боровете можеше да има скрит таен вход.

— Няма закрито — каза той. — Вече си войник, защото си с мен, а войниците могат да спят навсякъде, където си затворят очите.

— Това е прекрасно. Но трябва да се приберем на закрито.

Той сложи ръката си на гърдите ми и аз си помислих, че може да ми е ядосан, обиден от нежеланието ми да посрещна зимната нощ на открито. Но след миг разбрах, че той не ми се караше; караше ме да спра неподвижно. После посочи с брадичката си към локалното шосе, което минаваше успоредно на железопътната линия. Шосето беше на няколкостотин метра разстояние и сенките ставаха все по-дълбоки, но все още беше достатъчно светло, за да различа един руски войник, застанал с гръб към нас, с пушка на рамото.

— Партизанин? — прошепнах аз.

— Не, този е от редовната армия.

— Може би сме превзели Березовка обратно. С контраатака?

— Може би — прошепна Коля.

Приближихме се до пазача, като стъпвахме бавно и внимателно. Не знаехме никакви пароли, а нито един човек, въоръжен с пушка, нямаше да изчака да види дали наистина сме руснаци.

— Другарю! — провикна се Коля, когато стигнахме на петдесет метра от него, и вдигна ръце над главата си.

Аз също вдигнах ръце.

— Не стреляй! Имаме специални заповеди!

Пазачът не се обърна. През последните месеци много войници бяха оглушали; експлозиите на снарядите бяха спукали хиляди тъпанчета. Двамата с Коля се спогледахме и се приближихме още малко. Войникът стоеше до коленете в снега. Беше прекалено неподвижен. Нито един жив човек не беше в състояние да стои като статуя на този свиреп студ. Завъртях се на пета, за да огледам гората зад нас — бях убеден, че това е капан. Не помръдваше нищо друго, освен клоните на брезите, разлюлени от вятъра.

Двамата стигнахме до войника. Едно време сигурно е бил истинско страшилище, с изпъкналото си чело и китките, дебели като дръжки на брадви. Но беше мъртъв поне от няколко дни, кожата му беше бяла като хартия и изглеждаше прекалено опъната на черепа, готова да се разцепи. На скулата му, точно под лявото око, имаше спретната малка дупка от куршум, поръбена със замръзнала кръв.

На врата му с тел беше провесена дървена табела, на която с черен маркер беше написано: „PROLETARIER ALLER LAENDER, VEREINIGT EUCH!“ Не знаех немски, но познавах това изречение — както и всяко друго момче и момиче в Русия, което беше понесло безкрайни часове уроци по диалектически материализъм: „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“

Свалих табелата от врата на мъртвия войник, като внимавах да не го порежа по лицето със замръзналата тел, и я хвърлих встрани. Коля откачи ремъка на пушката и я разгледа: беше винтовка „Мосин-Наган“ с изкривен ударник. Той се опита да зареди няколко пъти, поклати глава и я пусна на земята. Войникът имаше и кобур на кръста, в който се виждаше пистолет „Токарев“; в ръкохватката на пистолета имаше отвор, през който беше прокарана кожена каишка, закачена за кобура. Значи убитият беше офицер — пистолетите не бяха за стрелба по германците, а по руснаците, които отказваха да тръгнат в атака.