Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 72

Общо взето, Коля имаше право, но според мен нацистите не се интересуваха от възможността да ни завладеят с финес. Те не искаха да променят начина на мислене на никого от нас — поне на никого от по-нисшите раси. Руският народ беше мелез, пръкнат от ордите на викингите и хуните, изнасилвани от поколения авари и хазари, кумани и печенеги, монголци и шведи, сред които се множаха цигани, евреи и предприемчиви турци. Ние бяхме родени от хиляди изгубени сражения и поражението беше оставило дълбок отпечатък в душите ни. Вече не заслужавахме да съществуваме. Германците вярваха в мъдростта на присмехулниците от теорията на Дарвин — всичко живо трябваше да се адаптира или да загине. Самите те се бяха адаптирали към бруталната действителност; ние, пияните мелези от руските степи, не бяхме успели да го направим. Затова и бяхме обречени, а германците просто изпълняваха ролята, която им беше отредена в човешката еволюция.

Но аз не казах нито едно от тези неща. Казах само:

— На французите са им оставили възможност да се измъкнат.

— Всички французи, които са имали топки, са загинали на път към дома от Москва през 1812 година. Какво, да не мислиш, че се шегувам? Слушай, преди сто и трийсет години те са имали най-добрата армия в света. А сега са курвите на Европа — само чакат да дойде и да ги изчука всеки, който се е надървил. Да не би да греша? И какво се е случило с тях? Бородино, Лайпциг, Ватерло. Помисли си. Смелостта просто е заличена от генетичния им материал. Техният малък гений Наполеон е кастрирал цялата им страна.

— Започна да се стъмва.

Той хвърли поглед към небето и кимна.

— Ако се наложи, можем да си изкопаем землянка и да дочакаме утрото в нея.

Коля ускори допълнително и без това ускорената ни крачка и аз разбрах, че няма да мога да поддържам това темпо. Супата от снощи се беше превърнала в прекрасен спомен; хлябът, който ни беше подарил сержантът, беше погълнат още преди обед. Сега всяка крачка ми костваше усилия, все едно ботушите ми бяха подплатени с олово.

Вече беше толкова студено, че го усещах в зъбите си; евтините ми пломби се свиваха при особено ниски температури. За сметка на това не си усещах пръстите на ръцете, макар че носех дебели вълнени ръкавици и бях натъпкал ръцете си в джобовете на палтото.

Не усещах и върха на носа си. Това щеше да е голям майтап — бях прекарал по-голямата част от пубертета си, като си мечтаех за по-малък нос, а след още няколко часа в гората щях да остана съвсем без него.

— Да си изкопаем землянка? С какво? Да не носиш лопата?