Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 75

— Ако продължим да вървим, ще умрем. Ако отидем в къщата и там има германци, ще умрем. Но ако не са германци…

— Да кажем, че са руснаци — каза той. — Това означава, че германците са ги оставили в къщата, което на свой ред означава, че работят за германците, а това пък означава, че са наши врагове.

— Но ние можем да реквизираме храна от врага, нали? И легло?

— Виж, Лев, знам, че си уморен. Знам, че ти е студено. Но трябва да ми повярваш като на войник, че това няма как да стане.

— Няма да ходя повече. Предпочитам да рискувам с къщата.

— В следващия град може да има някое място, което…

— Откъде знаеш, че изобщо има следващ град? Последният беше изпепелен до основи. Колко още има до Мга, петнайсет километра? Ти може и да успееш да стигнеш дотам. Аз няма да мога.

Коля въздъхна и разтърка лицето си с опакото на кожената си ръкавица, като се опитваше да предизвика някакво кръвообращение.

— Признавам, че не можем да стигнем до Мга. Това вече не стои на дневен ред. Знам го от няколко часа.

— Но не искаше да ми кажеш? На какво разстояние сме оттам?

— Голямо. Лошата новина е, че според мен дори не вървим в правилната посока.

— Как така?

Коля продължаваше да се взира в къщата и се наложи да го блъсна, за да привлека вниманието му.

— Как така не вървим в правилната посока?

— Още преди няколко часа трябваше да сме прекосили река Нева. Освен това не мисля, че Березовка е на железопътната линия за Мга.

— Не мислиш… Защо не каза нищо?

— Защото не исках да изпаднеш в паника.

Беше твърде тъмно, за да различа изражението на тъпото му казашко лице.

— Ти ми каза, че Мга е на линията за Москва.

— Така е.

— Ти ми каза, че трябва само да следваме линията за Москва и ще стигнем до Мга.

— Да, точно така.

— Тогава къде сме, да му го начукам?

— В Березовка.

Поех си дълбоко дъх. Мечтаех си за силни юмруци, с които да направя главата му на кайма.

— А каква е добрата новина?

— Моля?

— Нали каза, че лошата новина е как според теб не вървим в правилната посока.

— Няма добра новина. Не е задължително да има добра новина всеки път, когато има лоша.

Нямаше какво повече да му кажа, затова тръгнах към къщата. Луната се издигаше над дърветата, ледената коричка на снега хрущеше под ботушите ми и ако някой германски снайперист се целеше в главата ми, аз можех единствено да му пожелая късмет. Бях гладен, но знаех как да се справям с глада; вече всички бяхме специалисти в това. Студът беше брутален, но аз бях свикнал и със студа. Но краката ми отказваха. Още преди войната бяха слаби и недостатъчно пригодени за тичане, скачане и за каквото друго се предполага да се използват краката. Но обсадата ги беше издялкала, докато заприличаха на дръжки на метли. Дори да се бяхме движили в правилната посока, нямаше да мога да стигна до Мга. Не можех да вървя и пет минути повече.

Коля ме настигна по средата на пътя до къщата. Беше извадил пистолета „Токарев“ и го държеше в ръкавицата си.

— Ако наистина ще го правим — каза ми той, — поне няма нужда да го правим по най-глупавия начин.