Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 70

— Не се приближавай до тях — каза ми той.

Не знам защо ми го каза. От някаква зараза ли се притесняваше? Или си мислеше, че някое умиращо куче може да ме захапе?

Когато се приближихме до овчарката, видях някаква дървена кутия, закрепена на гърба й с кожени ремъци. Право нагоре от кутията стърчеше дървена пръчка. Огледах се и видях, че всички останали кучета на поляната имат същите устройства на гърба си.

Кучето не ни поглеждаше. Беше твърдо решено да стигне до ръба на дърветата в далечния край на поляната, където си мислеше, че ще бъде в безопасност или просто ще може да умре на спокойствие. На хълбока му имаше две дупки от куршум, от които се стичаше кръв, а трети куршум явно го беше пронизал в корема, защото след кучето се влачеше нещо мокро и намотано — вътрешности, които никога не биваше да се виждат. Кучето дишаше тежко, дългият му розов език висеше от устата, а пожълтелите му зъби бяха оголени зад черните бърни.

— Противотанкови мини — каза Коля. — Научават ги да намират храна под бронята на танка, после ги държат гладни и когато дойдат германските танкове, ги пускат срещу тях. И бум.

С тази разлика, че нито едно от тези кучета не беше направило бум. Германците явно знаеха за това; бяха предупредили стрелците си, а стрелците им бяха добри. Поляната беше обсипана с трупове на кучета, но нямаше никакви трупове на танкове, никакви преобърнати машини или следи от експлозии. Това беше поредният гениален руски план, който се беше провалил напълно, както се проваляха всички руски планове, и аз си представих прегладнелите кучета, които тичат право към германските танкове, като вдигат облаци от сняг със задните си лапи, със светнали от радост очи, че ще ядат за пръв път от седмици насам.

— Дай ми ножа си — каза Коля.

— Внимавай.

— Дай ми го.

Извадих германската кама от ножницата и му я подадох. Овчарката продължаваше да се опитва да довлачи изкорменото си тяло до гората, но в предните й лапи вече не бяха останали сили. Когато видя Коля да го доближава, кучето най-сетне се отказа, все едно беше решило, че му стига толкова. Лежеше в окървавения сняг и гледаше Коля с уморените си кафяви очи. Дървената пръчка стърчеше от кутията на гърба му като мачта на платноходка. Изглеждаше съвсем крехка — не по-дебела от палка за барабан.

— Добро момче си ти — каза Коля, като застана на колене до кучето и здраво задържа главата му с лявата си ръка. — Добро момче.

С едно бързо движение Коля преряза гърлото на кучето. Кучето потрепери и кръвта, която се изля от него, димеше на студения въздух. Коля внимателно отпусна главата му на земята и кучето продължи да потръпва още няколко секунди, като размахваше предните си лапи подобно на кутре, което сънува нещо, а после умря.

Помълчахме известно време, за да отдадем уважението си на кучето, паднало в боя. Коля избърса окървавеното острие в снега и от двете страни, подсуши го в ръкава на палтото си и ми го върна.

— Току-що изгубихме четирийсет минути. Върви бързо.

13

ПОЕХМЕ С УСКОРЕНА КРАЧКА през брезовата гора — железопътната линия беше от лявата ни страна, а слънцето бързо пропадаше към хоризонта. Коля не беше казал нито дума, откакто си тръгнахме от поляната с мъртвите кучета. Разбрах, че се тревожи за времето; беше преценил погрешно с каква скорост ще прекосяваме заснежения терен, а отклонението ни беше съсипало всякакви шансове да стигнем до Мга преди мръкване. Студът вече беше по-опасен от германците, а температурата падаше бързо. Ако не откриехме подслон, щяхме да умрем.