Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 7

След няколко месеца бомбардировки вече можехме да разпознаваме различните германски самолети по шума от двигателите им. Тази вечер бяха „Юнкерс 88“, както всяка вечер от няколко седмици насам — бяха заменили бомбардировачите „Хайнкел“ и „Дорниер“, защото нашите изтребители се бяха научили да ги свалят. Колкото и отчаян да изглеждаше нашият град през деня, нощем в отбраната имаше някаква необяснима красота. Когато имаше луна, от покрива на „Киров“ се виждаше цял Ленинград: островърхата кула на Адмиралтейството (измазана със сива боя, за да не я виждат от бомбардировачите); Петропавловската крепост (увита в камуфлажна мрежа); куполите на Исакиевската катедрала и храмът „Спасителят на кръвта“. Виждахме и артилеристите на противовъздушните оръдия на покривите на съседните сгради. Балтийският флот беше пуснал котва в река Нева; корабите стояха на пост като сиви великани и стреляха с големите си оръдия по артилерийските установки на нацистите.

Най-красиви бяха въздушните битки. Бомбардировачите „Юнкерс“ и нашите изтребители „Сухой“ кръжаха над града, невидими от земята, ако не ги уловят лъчите на мощните прожектори. От долната страна на крилата на „Сухой“ бяха нарисувани големи червени петолъчки, така че нашите артилеристи да не стрелят по тях.

На всеки няколко нощи гледахме въздушна битка, осветена като в театър: по-тежките и бавни германски бомбардировачи изпълняваха остри завои във въздуха, за да могат картечарите им да се прицелят в руските изтребители, които се стрелкаха около тях. Когато сваляха някой „Юнкерс“ и горящият труп на самолета падаше от небето като ангел, изхвърлен от рая, от всички покриви на града се издигаше предизвикателен вик, а всички артилеристи и огнеборци размахваха юмруци, за да поздравят победоносния пилот.

На покрива имахме малка радиостанция. На Нова година слушахме как камбаните на Спаската кула в Москва свирят „Интернационала“. Вера беше намерила отнякъде половин глава лук и го наряза на четири парчета в една чиния, намазана със слънчогледово олио. Когато лукът свърши, попихме останалото олио с хляба от порциона. Хлябът от порциона нямаше вкус на хляб. Всъщност изобщо нямаше вкус на храна. След като германците бомбардираха Бадаевските житни складове, пекарите започнаха да проявяват творческо мислене. Всичко, което можеше да се добави в рецептата за хляб, без да се отрови населението, се добавяше в рецептата за хляб. Целият град гладуваше до смърт, никой нямаше достатъчно храна и въпреки това всички ругаеха хляба, който имаше вкус на дървени стърготини и ставаше твърд като камък, когато го оставиш на студа. Хората си чупеха зъбите, когато се опитваха да го сдъвчат. Дори днес, когато вече съм забравил лицата на хората, които обичах, все още си спомням вкуса на онзи хляб.

Половин глава лук и 125-грамов самун хляб, разделени на четири — това беше прилична вечеря. Лежахме по гръб, увити в одеяла, гледахме дирижаблите на противовъздушната отбрана, които се носеха по вятъра на дългите си кабели, и слушахме метронома по радиото. Когато нямаха музика или новини, от радиото предаваха звука от един метроном — безкрайното тик-так-тик-так, което ни казваше, че градът все още не е превзет, а фашистите все още не са минали през портите. Метрономът по радиото беше сърцето на Питер и германците никога не успяха да го накарат да спре.