Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 6

Майка ми и Таися заминаха на следващата сутрин. Бяха пътували с автобус донякъде, а после на стоп с военни камиони и най-сетне пеша, в продължение на безброй километри по селските пътища, със скъсаните си ботуши. Трябваха им три седмици, за да стигнат дотам, но най-сетне успяха и бяха на сигурно място. Тя ми изпрати писмо, в което ми описваше тяхната одисея, ужаса и изтощението. Може би искаше да ме накара да се почувствам виновен, че съм ги изоставил, и успя — но освен това си знаех, че без тях ми беше по-добре. Наближаваше моментът за решителната битка, а те нямаха място на фронта. На седми октомври германците завзеха Вязма и писмата от майка ми спряха.

Иска ми се да кажа, че ми липсваха, когато заминаха, и понякога нощем наистина ми беше самотно, а по всяко време ми липсваше готвенето на майка ми, но още от малък си бях фантазирал да остана сам. Героите на любимите ми народни приказки винаги бяха изобретателни сирачета, които откриват пътя си в тъмната гора, оцеляват във всички опасности с остроумни решения, побеждават враговете си с хитрост и намират съкровище по време на своите странствания. Не мога да кажа, че бях щастлив — всички бяхме прекалено гладни, за да сме щастливи — но вярвах, че най-сетне съм открил Смисъла. Ако Ленинград падне, щеше да падне и Русия; ако Русия падне, фашизмът щеше да завладее света. Всички вярвахме в това. Аз все още го вярвам.

И тъй, бях прекалено млад, за да ме приемат в армията, но не толкова, за да не мога да копая противотанкови траншеи през деня и да охранявам покривите през нощта. Моят отряд беше съставен от приятелите ми от петия етаж — Вера Осиповна, която умееше да свири на виолончело, и червенокосите близнаци Антоколски, които умееха единствено да пърдят в синхрон. В първите дни на войната пушехме цигари на покрива и се правехме на войници — смели, силни, с квадратни брадички, неуморно търсещи врага в небесата. Към края на декември в Ленинград вече нямаше цигари, поне такива с тютюн. Някои отчаяни хора мачкаха опадалите листа, свиваха ги в хартия и ги наричаха цигари „Есен“, като твърдяха, че някои листа наистина стават за пушене, но в кооперацията „Киров“, далеч от всякакви дървета, нямаше такъв вариант. Затова посвещавахме всяка свободна минута на лов на плъхове, които сигурно си бяха помислили, че изчезването на всички градски котки е отговор на вековните им молитви, преди да разберат, че в боклука не е останало нищо за ядене.