Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 5

Преди да започне войната, в „Киров“ живееха хиляда и сто души. До Нова година броят им се беше стопил до четиристотин. Повечето малки деца бяха евакуирани, преди германците да затворят обсадата през септември. Майка ми и малката ми сестра Таися заминаха за Вязма, където щяха да живеят при чичо ми. Вечерта преди да заминат, аз се скарах с майка ми — това беше единственият път, когато се бяхме карали, или по-точно казано — единственият път, когато бях събрал кураж да й отговоря. Тя искаше да замина с тях, разбира се, по-далеч от нашествениците, в дълбоката провинция, където бомбардировачите нямаше да ни открият. Но аз не исках да напусна Питер. Бях мъж и щях да защитавам своя град, да бъда като Невски на двайсети век. Може би не бях чак такъв глупак. Имах железен довод: ако всички избягат, Ленинград ще падне в ръцете на фашистите. А ако падне Ленинград, градът на работниците, който произвежда танкове и пушки за Червената армия, какво ще стане с Русия?

Майка ми смяташе, че този довод е тъп. Току-що бях навършил седемнайсет години. Не заварявах брони във фабриките и ми оставаше почти цяла година, преди да мога да се запиша в армията. Отбраната на Ленинград нямаше нищо общо с мен; бях просто още едно гърло за хранене.

Но аз не обърнах внимание на тези обиди.

— Аз съм огнеборец — заявих.

И това беше самата истина — градският съвет беше разпоредил да се организират десет хиляди пожарникарски отряда, а аз бях гордият командир на Кировската бригада от петия етаж.

Майка ми все още нямаше четирийсет години, но косата й вече беше посивяла. Седеше срещу мен на масата в кухнята и държеше едната ми ръка в своите. Беше много дребна жена, едва метър и петдесет, и аз се бях страхувал от нея през целия си живот.

— Ти си идиот — каза ми тя.

Това може би звучи обидно, но моята майка винаги ме наричаше „идиот“ и аз вече го смятах за прякор, който използваше като израз на привързаност към мен.

— Градът е бил тук преди теб. И ще бъде тук след теб. А ние двете с Таися имаме нужда от теб.

Майка ми беше права. Един по-добър син щеше да замине с нея, както и един по-добър брат. Таися ме обожаваше и се хвърляше отгоре ми всеки път когато се прибирах от училище, четеше ми глупавите си стихотворения за мъчениците на революцията, които пишеше за домашно, и ме рисуваше като карикатура с големия ми нос в тетрадката си. Като цяло почти винаги ми се искаше да я удуша. Нямах никакво желание да заминавам за провинцията с майка ми и малката ми сестра. Аз бях на седемнайсет, погълнат от вярата в собствената си героична съдба. Декларацията на Молотов, произнесена по радиото на първия ден от войната („НАШАТА КАУЗА Е СПРАВЕДЛИВА! ВРАГЪТ ЩЕ БЪДЕ СРАЗЕН! НИЕ ЩЕ ПОБЕДИМ!“), беше отпечатана на хиляди афиши, с които бяха облепени стените на града. И аз вярвах на каузата; нямаше да избягам от врага; нямаше да пропусна възможността да участвам в победата.