Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 8

Вера беше тази, която забеляза мъжа от небето. Тя извика, посочи го с пръст и всички се изправихме, за да го видим по-добре. Един от прожекторите осветяваше парашутист, който се спускаше към града, а коприненият му парашут се издуваше над него като бяло лале.

— Това е фриц — каза Олег Антоколски.

Беше прав; всички виждахме сивата униформа на Луфтвафе. Откъде се беше взел? Никой от нас не беше чул въздушна битка или изстрел от противовъздушно оръдие. Почти цял час не бяхме чували и бомбардировач, който да прелита над нас.

— Може би се е започнало — каза Вера.

От няколко седмици се носеха, слухове, че германците подготвят масиран десант на парашутни части — последен удар, с който да изтръгнат жалкия трън на Ленинград от задника на напредващата си армия. Всеки миг очаквахме да видим над главите си хиляди нацисти, които се реят над града като снежна вихрушка от бели парашути — толкова многобройни, че небето не се вижда от тях, — но десетки прожектори не спираха да търсят в мрака, без да открият нови врагове. Беше само този — и ако се съди по неподвижното му тяло, увиснало от подвесната система на парашута, той вече беше мъртъв.

Не откъсвахме поглед от него, докато се носеше все по-ниско, прикован от лъча на прожектора — вече беше толкова близо, че видяхме как е само с един черен ботуш.

— Идва насам — казах аз.

Вятърът го носеше към улица „Войнова“. Близнаците се спогледаха.

— „Люгер“ — каза Олег.

— В Луфтвафе не използват „Люгер“ — възрази Гриша,

Той беше с пет минути по-голям и се смяташе за експерт по нацистко въоръжение.

— „Валтер ППК“.

Вера ми се усмихна.

— Германски шоколад.

Всички се втурнахме едновременно към вратата на стълбището, като изоставихме огнеборската си екипировка и се затичахме надолу по тъмните стъпала. Беше глупаво, разбира се. Всяко подхлъзване по тези бетонни стъпала, без никаква подкожна тлъстина или мускул, който да омекоти падането, щеше да означава счупена кост, а счупената кост щеше да означава смърт. Но никой от нас не мислеше за това. Бяхме много млади, а на улица „Войнова“ падаше един умрял германец и ни носеше подаръци от Фатерланд.

Прекосихме тичешком двора на кооперацията и се покатерихме през заключения портал. Не светеше нито една улична лампа. Не светеше нищо в целия град — отчасти за да се затрудняват бомбардировачите и отчасти защото повечето произвеждано електричество се отклоняваше към фабриките за амуниции, — но луната беше достатъчно ярка, за да виждаме какво правим. Улица „Войнова“ беше широка и пуста — шест часа след настъпването на вечерния час. Не се виждаше нито една кола. Само военните и правителството имаха достъп до бензин, а освен това всички цивилни автомобили бяха реквизирани още през първите месеци на войната. Витрините на магазините бяха облепени с хартиени ленти — по радиото бяха казали, че така се чупят по-трудно. Може би наистина беше така, макар че бях минавал покрай много витрини в Ленинград, на които не беше останало нищо друго освен хартиените ленти.