Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 3

— Донесох диктофон. Мислех си, че можем да поговорим за войната.

Стори ми се, че забелязах как баба ми подигравателно завърта очи, тръскайки цигарата си върху тревата.

— Какво?

— Ти си на четирийсет години. Сега ли се сети да питаш?

— На трийсет и четири съм — казах аз.

Погледнах към дядо и той ми се усмихна.

— Какъв е проблемът? Да не сте били нацисти? Да не криете нацисткото си минало?

— Не — отговори той, като продължи да се усмихва. — Не бяхме нацисти.

— Наистина ли си мислехте, че съм на четирийсет години?

— Трийсет и четири, четирийсет — каза баба и изсумтя.

Този звук винаги беше придружаван от пренебрежително махване с ръка, все едно искаше да прогони тази глупост.

— На кого му пука? — продължи тя. — Трябва да се ожениш. Да си намериш съпруга.

— Говориш точно като всяка друга баба във Флорида.

— Ха — каза тя малко обидена.

— Просто искам да знам какво е било. Какво ужасно има в това?

Тя кимна на дядо ми, като ме посочи с горящия връх на цигарата си.

— Искал да знае какво е било.

— Скъпа — каза дядо.

Не каза нищо друго, но баба ми кимна и изгаси цигарата си в стъклената маса.

— Прав си — каза ми тя. — Ако искаш да пишеш за войната, значи за това трябва да пишеш.

Баба ми се изправи, целуна ме по главата, целуна дядо ми по устните и отнесе чиниите в къщата. В продължение на няколко минути седяхме мълчаливо и слушахме прибоя. Той отново напълни чашите ни — беше доволен, че съм изпил моята.

— Имаш ли си приятелка?

— Аха.

— Онази, актрисата?

— Аха.

— Тя ми харесва.

— Да, знам.

— Прилича на рускиня — каза той. — С тези очи… Ако искаш да говорим за Ленинград, ще говорим за Ленинград.

— Не искам да говорим. Искам ти да говориш.

— Добре де, аз ще говоря. Утре?

Дядо ми удържа на думата си. През цялата следваща седмица двамата седяхме на бетонната веранда и аз записвах историите му. Няколко часа всяка сутрин, после почивка за обяд и още малко следобед — дядо ми, който не обичаше да казва повече от две последователни изречения в смесена компания (тоест в присъствието на всеки друг освен на жена си), пълнеше касета след касета с думите си. Думите се оказаха твърде много за една книга — истината може би действително е по-интересна от измислицата, но освен това има нужда от по-добър редактор. За пръв път през живота си чух дядо да ругае и да говори откровено за секс. Разказваше ми за детството си, за войната и за това как беше пристигнал в Америка. Но най-вече говореше за една седмица през 1942 година — първата седмица на тази година, през която се беше запознал с баба ми, беше срещнал най-добрия си приятел и беше убил двама германци.

Когато дядо ми свърши с историите, аз продължих да го разпитвам за различни подробности — имена, места, какво е било времето в точно определени дни. Той ме търпя известно време, но най-сетне се наведе напред и натисна бутона „Стоп“ на моя диктофон.

— Беше отдавна — каза ми той. — Не си спомням с какво съм бил облечен. Не си спомням дали е било слънчево.