Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 2

Купиха си една малка къща на брега — архитектурен шедьовър с плосък покрив, построен през 1949 г. от един архитект, който щеше да стане прочут, ако не се беше удавил през същата година. Сурова и величествена, от стомана и бетон, къщата е кацнала на една самотна скала с изглед към Мексиканския залив; не е точно това, което човек си представя, когато чуе за жилище на семейство пенсионери, но все пак те двамата не отидоха на юг, за да повяхнат и да умрат. През повечето дни дядо ми седи на компютъра си и играе шах по интернет със старите си приятели. Баба ми, която се отегчи от бездействието само няколко седмици след като се преместиха, си измисли работа като преподавател по руска литература в един малък колеж в Сарасота, където загорелите от слънцето студенти (поне единствения път, когато влязох в нейните часове) бяха в състояние на непрекъснат шок от нейните ругатни, тежкия й сарказъм и способността й да цитира Пушкин по памет.

Всеки ден баба и дядо вечерят на верандата на къщата си, като гледат тъмните води на залива, които стигат чак до Мексико. Спят на отворени прозорци, а нощните пеперуди се блъскат в мрежите. За разлика от други пенсионери в щата Флорида те не се тревожат за престъпността. Входната им врата обикновено е отключена и нямат аларма. Когато пътуват с колата, не си слагат предпазни колани; когато излизат на слънце, не се мажат с крем. И двамата смятат, че единствено Господ може да ги убие, а те не вярват дори в него.

Аз живея в Лос Анджелес и пиша филмови сценарии за супер-герои мутанти. Преди две години ме помолиха да напиша автобиографично есе за едно специализирано издание за сценаристи и докато го пишех, изведнъж си дадох сметка, че съм живял невероятно скучен живот. Не че се оплаквам. Въпреки че разказът за моето съществуване не е интересно четиво — училище, колеж, работа на парче, бакалавърска програма, друга работа на парче, магистърска програма, супергерои мутанти, — аз съм доволен от съществуването си. Но докато се борех с това есе, реших, че всъщност не искам да пиша за живота си, дори в рамките на петстотин думи. Исках да пиша за Ленинград.

Баба и дядо ме взеха от летището в Сарасота; аз се наведох да ги целуна, те вдигнаха очи към мен и се усмихнаха, както винаги леко учудени от присъствието на своя американски внук великан (с моя ръст от метър и осемдесет и седем аз наистина съм великан в сравнение с тях). По пътя към къщата спряхме на местния рибен пазар, за да купим едно току-що уловено помпано; дядо ми го изпече на скарата, без да добавя нищо друго освен масло, сол и прясно изцеден лимон. Както всяко друго нещо, което приготвяше, и това изглеждаше невероятно лесно за готвене, отне му десет минути и беше по-вкусно от всичко, което бях ял през последната година в Лос Анджелес. Баба ми не готви; тя е прочута в нашето семейство с упорития си отказ да приготви нещо по-сложно от купа с овесени ядки.

След вечеря баба ми запали цигара, а дядо ми напълни три чаши с домашна водка с касис. Слушахме хора на цикадите и щурците, гледахме черния залив и прогонвахме от време на време някой комар.