Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 152

— Не гледай толкова тъжно. Днес ми спаси живота.

Аз свих рамене. Страхувах се, че ако си отворя устата, ще кажа нещо лигаво и глупаво — или още по-лошо, ще се разплача. Бяха минали пет години, откакто бях плакал за последен път, но никога не бях преживявал такава нощ и бях сигурен, че снайперистката от Архангелск ще бъде единственото момиче, което ще обичам през живота си.

Ръката й в ръкавицата все още беше на бузата ми.

— Кажи ми фамилията си.

— Бениов.

— Аз ще те намеря, Льова Бениов. Трябва ми само името ти.

Тя се наведе към мен и ме целуна по устните. Устата й беше студена, устните й бяха грапави от зимния вятър и ако мистиците имат право и ние наистина сме обречени да повтаряме до безкрайност жалкия си живот, поне винаги ще се връщам към тази целувка.

Миг по-късно тя вече се отдалечаваше от нас, с наведена глава и ниско нахлупено кепе от заешка кожа, пъхнала брадичка под шала си, дребничка във възголемия си гащеризон под древните борове, които се издигаха от двете й страни. Знаех, че няма да се обърне да ме погледне, но въпреки това продължих да я гледам, докато не се изгуби от поглед.

— Хайде — каза ми Коля, като ме прегърна през раменете. — Имаме да ходим на сватба.

25

СНЕГЪТ СЕ БЕШЕ РАЗТОПИЛ през деня и отново беше замръзнал през нощта, така че се беше образувала коварна ледена коричка, която хрущеше под краката ни на всяка крачка. Пръстът толкова много ме болеше, че ми беше трудно да мисля за нещо друго. Продължавахме да вървим, защото трябваше да продължаваме да вървим, защото вече бяхме стигнали твърде далеч, за да спрем, но аз не знам откъде черпех силата за всяка следваща крачка. Има някакво място отвъд глада, отвъд изтощението, където времето сякаш вече не спряло, а страданието и тялото като че ли вече не са свързани помежду си.

С Коля не се случваше нищо подобно. Той беше ял също толкова малко, колкото мен, макар че предишната вечер в бараката с неграмотните беше спал по-добре — беше му също толкова удобно, колкото ако беше на пухено легло в хотел „Европа“. Докато аз се влачех на север с наведена глава, Коля разглеждаше пейзажа под лунната светлина, все едно беше някакъв художник, излязъл на разходка. Сякаш цяла Русия беше само за нас. В продължение на цели часове не видяхме никакви други следи от човешко присъствие, ако не се броят изоставените ниви.

На всеки няколко минути той пъхваше ръка под палтото си, за да провери дали пуловерът му е затъкнат в колана на панталоните и кутията с яйцата е на сигурно място.

— Разказвал ли съм ти историята за дворната хрътка?

— Твоя роман?

— Да, но за това откъде идва заглавието?

— Сигурно.

— Не, мисля, че не съм. Главният герой, Радченко, живее в една стара сграда на Василевския остров. Всъщност е къща, построена за един от генералите на Александър, но вече се разпада и в нея живеят осем различни семейства, които се мразят помежду си. Една нощ, посред зима, в двора на къщата влиза едно старо куче, ляга до портата и решава да остане да живее там. Голямо старо куче, с посивяла муцуна и едно ухо, защото другото е било отхапано в някаква битка преди много години. Радченко се събужда късно на следващата сутрин, поглежда през прозореца и вижда кучето, което лежи с глава върху лапите. Става му жал за горкото копеле; навън е студено и няма нищо за ядене. Затова намира някакво парче стар салам и отваря прозореца в момента, в който в църквата започват да бият камбаните по пладне.