Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 150

— Ти наистина ми показа нещо там вътре — каза ми той четири пъти поред.

Вече бях убивал хора и германският нож, натъпкан в ботуша ми, беше истинско оръжие, а не просто момчешки сувенир. Може би ще се представя в по-добра светлина пред теб, ако ти кажа, че усещах определена тъга и солидарност с убитите мъже въпреки необходимостта от това насилие. Обсипаното с бенки лице на момчето дълго остана в паметта ми, докато най-сетне не забравих как изглеждаше в действителност и можех да си припомням само спомена за него. Щурмбанфюрерът, който пълзеше към нищото, си остава ярък образ в паметта ми. Мога да изразя с думи всякакви благочестиви неща, за да те убедя, че съм чувствителен човек, и наистина вярвам, че съм чувствителен човек. Но дори при това положение през онази нощ не изпитвах нищо друго освен въодушевление от онова, което бях направил. Бях направил нещо — въпреки всички очаквания, въпреки собствената си дълга история със страха. В крайна сметка убийството на Абендрот нямаше нищо общо с отмъщението за Зоя или елиминирането на ключов офицер от Айнзацгрупен. Бях спасил живота на Коля и Вика. Бях спасил собствения си живот. Топлият ни дъх, който се кълбеше над главите ни, тежкото ни дишане, докато ботушите ни затъваха дълбоко в снега, всяко усещане, което изпитвахме по време на дългото си бягство — и самата възможност да изпитваме нещо, — в крайна сметка се дължеше на това, че когато се бях озовал притиснат до стената, аз бях проявил малко кураж. Най-гордият момент в целия ми живот беше тогава, когато спряхме да си поемем дъх и Вика, след като погледна пръста ми, за да се увери, че кръвотечението е спряло, прошепна в ухото ми:

— Благодаря ти.

В един момент Вика и Коля започнаха да спорят накъде да продължим. Вика сложи точка на спора, като нетърпеливо поклати глава и потегли, без да погледне дали ще я последваме. След историята с Мга аз вече нямах вяра в навигаторските способности на Коля, така че тръгнах след нея. Коля не отстъпи в продължение на цели осем секунди, преди да забърза след нас.

Някъде по пътя й разказах истинската причина двамата с Коля да се измъкнем от Питер, да прекосим фронтовата линия и в крайна сметка да се озовем в онази къща под бориките. Говорех тихо, така че Коля да не ме чуе, макар че не можех да си представя кого ще предам с този разказ. Разказах й за дъщерята на полковника, която се пързаляше по замръзналата Нева; за канибалите и зловещите им продоволствия, които висяха от веригите на тавана; за умиращото момче Вадим и неговия петел, който бяхме нарекли Любима; за противотанковото куче, което проливаше кръвта си в снега; и за мъртвия руски войник, който се беше сраснал с леда. Когато приключих с историята, Вика поклати глава, но не каза нищо, и аз се притесних, че съм й казал твърде много.

Докато я гледах как крачеше през гората, мълчалива и неуморна, с полуавтоматичната карабина на рамото, аз си спомних какво ми беше казал Коля предишната сутрин. Войната беше променила всички ни, но въпреки това ми беше трудно да повярвам, че едва седем месеца по-рано е била студентка по астрономия.