Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 154

— Къде го погребва?

— Не знам. Може би в парка на университета.

— Няма да му разрешат.

— Все още не съм измислил тази част. Но ти пропускаш най-важното в историята…

— Освен това ще му трябва лопата.

— Така е, ще му трябва лопата. В теб има толкова романтика, колкото в някоя курва от гарата, знаеш ли? Може би дори няма да описвам погребението, как ти се струва? Ще го оставя на въображението ти.

— Това не е лоша идея. Може да стане прекалено сантиментално. С това умряло куче, не знам.

— Но ти харесва, нали?

— Мисля, че да.

— Мислиш, че да? Това е една прекрасна история.

— Хубава е, да. Харесва ми.

— А заглавието? „Дворната хрътка“? Сега разбираш ли защо е толкова страхотно заглавие? В апартамента на Радченко идват толкова много различни жени и непрекъснато се опитват да го накарат да излезе с тях, но той никога не го прави. За тях това се превръща в някаква игра; всяка иска да е първата жена, която го е подмамила да излезе от къщата, но нито една от тях не успява. Успява само кучето — старото тъпо улично псе.

— „Дворното куче“ изобщо нямаше да е толкова добро заглавие

— Не.

— Каква е разликата между кучето и хрътката?

— Хрътките ходят на лов.

Коля изведнъж ме сграбчи за ръката и ме спря, а очите му се разшириха. Отначало си помислих, че е чул нещо — ръмженето на двигателя на германски танк или далечните викове на войници — но това, което изискваше да му посвети цялото си внимание, явно се случваше вътре в него. Стискаше ме много силно, с леко отворена уста и изражение на крайно съсредоточаване, все едно трябваше да си спомни името на някое момиче, но беше стигнал само до първата буква.

— Какво? — попитах го аз.

Той вдигна ръка и аз продължих да чакам. Когато спирахме дори само за десет секунди, ми се искаше да легна в снега и да затворя очи, само за няколко минути, колкото да си почина малко и да размърдам пръстите на краката си, за да ги върна към живота.

— Идва — каза ми той. — Усещам го.

— Какво идва?

— Лайното! О, хайде, кучи сине, хайде!

Той бързо отиде зад едно дърво и аз останах да го чакам, като се олюлявах на вятъра. Искаше ми се да седна, но някакъв дразнещ глас вътре в черепа ми повтаряше, че е опасно да сядам, защото ако седна, никога повече няма да се изправя.

Когато Коля се върна, аз вече спях прав, а през главата ми преминаваше монтаж от несвързани сънища. Той ме сграбчи за ръката, като ме стресна, и на лицето му грейна широката казашка усмивка.

— Вече не съм атеист, приятелю. Ела, искам да ти го покажа.

— Шегуваш ли се? Не искам да го виждам.

— Трябва да го видиш. Със сигурност е рекорд.

Той ме задърпа за ръката, за да го последвам, но аз забих ботушите си в снега и се отпуснах назад с цялата си тежест.

— Не, не, хайде да продължаваме; нямаме време.

— Нима се боиш да видиш рекордното ми лайно?

— Ако не стигнем при полковника до изгрев-слънце…

— Но то е невероятно! Ще разказваш на децата си за него!

Коля продължаваше да ме дърпа, беше по-силен от мен и аз усетих как започвам да поддавам, но в този момент ръкавът на палтото ми се изплъзна между пръстите му и той падна на заледения сняг. Първоначалната му реакция беше да се разсмее, но той изведнъж спря, когато си спомни за яйцата.