Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 151

— Може ли да те попитам нещо?

Тя продължи напред, без да си прави труда да ми отговори. Нямаше време за нелепи въпроси като „Може ли да те попитам нещо?“.

— Коля казва, че си от НКВД.

— Това ли ме питаш?

— Май да.

— А ти как мислиш?

— Не знам — отговорих аз, но в момента, в който го казах, си дадох сметка, че всъщност знам. — Мисля, че е прав.

— Това притеснява ли те?

— Да.

— Защо?

— Заради баща ми.

Осъзнах, че тя всъщност не знаеше какво се беше случило с баща ми, така че тихо добавих:

— Те го прибраха.

Почти цяла минута вървяхме мълчаливо, докато се изкачвахме по един полегат хълм. Започнах да се задъхвам, а слабостта да се връща в краката ми, докато все повече се отдалечавахме от победата в Красногвардейск.

— Баща ти е бил писател, нали? В такъв случай има голяма вероятност да са го предали другите писатели. Полицаите просто са си вършили работата.

— Да. И тези от Айнзацгрупен също си вършат работата. Естествено, те сами са си избрали да вършат тази работа.

— Ако това променя нещо, те прибраха и моя баща.

— Наистина ли? Писател ли беше?

— Не. Беше от НКВД.

Отне ни почти цял час да се изкачим до върха на хълма и докато стигнем, в краката ми не беше останала никаква сила, но когато излязохме на голото било, аз видях защо Вика беше решила да тръгнем насам. Полумесецът светеше над безкрайните хектари гори и поля, които искряха под покривалото на леда и снега.

— Ето там — каза тя и посочи на север. — Виждате ли?

Далеч отвъд долината в краката ни, от другата страна на хълмовете, които скриваха тъмния хоризонт, към небето се издигаше тънка колона от светлина — толкова ярка, че осветяваше облаците високо над нея. Мощният лъч се раздвижи като блестяща сабя, която сечеше нощта, и аз осъзнах, че гледам прожектор на противовъздушната отбрана.

— Това е Питер — каза ни тя. — Ако се изгубите по пътя към къщи, това е вашата Полярна звезда.

Обърнах се към нея.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Край Чудово има един партизански отряд. Познавам командира им. Ще се опитам да се свържа с тях.

— Сигурен съм, че полковникът ще ни даде купони за теб, ако дойдеш с нас. Ние ще му кажем, че си ни помогнала, и той ще…

Тя се усмихна и се изплю на земята.

— Майната им на купоните. Питер не е моят град. Навън имат нужда от мен.

— Гледай да не те убият — каза Коля. — Мисля, че момчето е влюбено.

— Не вървете по пътя, докато се прибирате. И внимавайте откъде влизате в града. Сложили сме мини навсякъде.

Коля протегна ръката си към нея. Вика подигравателно завъртя очи при вида на този официален жест, но все пак я стисна през ръкавицата му.

— Надявам се да се видим отново — каза й той. — В Берлин.

Тя се усмихна и се обърна към мен. Знаех, че никога повече няма да я видя. Когато видя изражението на лицето ми, в нейните вълчи сини очи се появи нещо човешко. Тя ме докосна по бузата през ръкавицата си.