Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 149

Коля беше взел карабините „МР40“. Той подхвърли едната на Вика, задържа другата за себе си и грабна кутията с яйцата от масата. Чувахме гласове, които се провикваха на немски на различни места в сградата — объркани офицери, които се питаха дали изстрелът, който бяха чули в съня си, беше сънуван или истински. Коля отвори един от големите прозорци и се покатери на перваза.

— Бързо — каза той и ни направи знак да го последваме.

После скочи през прозореца и аз се втурнах след него. Вторият етаж не беше толкова високо, а под прозореца беше натрупан един метър сняг. Изгубих равновесие при приземяването и паднах по лице в снега. Коля ме издърпа на крака и избърса снега от лицето ми. Чухме автоматичен откос от залата за съвещания. Миг по-късно Вика скочи навън през прозореца, а от дулото на карабината й се виеше дим.

Затичахме се по-далеч от опожареното полицейско управление. Незапалените улични лампи се извиваха над главите ни като въпросителни знаци. От стария партиен комитет се разнасяха все по-силни викове и аз очаквах във въздуха около нас да запищят куршуми, но това така и не се случи. Пазачите, поставени на входа, явно бяха изтичали вътре, когато бяха чули изстрелите; докато осъзнаят грешката си, ние вече бяхме потънали в мрака.

Скоро стигнахме до края на малкия град. Завихме настрани от пътя и продължихме тичешком през замръзналите ниви, покрай силуетите на изоставени трактори. От Красногвардейск се чуваха форсирани автомобилни двигатели и гуми с вериги, които тежко се търкалят в снега. В неясната далечина пред себе си различавахме черната линия на величествения лес, който очакваше да ни приеме в себе си и да ни скрие от очите на нашите врагове.

Никога не съм бил голям патриот. Баща ми никога нямаше да позволи такова нещо, докато беше жив, а смъртта му направи необходимото това никога да не се случи. Изпитвах много повече привързаност и вярност към Питер, отколкото към нацията като цяло. Но през онази нощ, докато тичахме през неизораните ниви със зимна пшеница, фашистките нашественици бяха зад гърба ни, а пред нас беше тъмният руски лес, аз изпитах прилив на чиста любов към моята страна.

Тичахме право към гората, през замръзналите пшенични класове, под изгряващата луна и звездите, които се въртяха все по-далеч от нас, тичахме сами под безбожното небе.

24

ЕДИН ЧАС ПО-КЪСНО ПРОДЪЛЖАВАХМЕ да се оглеждаме през рамо и да се ослушваме за превозни средства с вериги, но колкото по-надълбоко влизахме в гората, толкова по-вероятно ни се струваше, че ще успеем да избягаме. Смучехме ледени висулки, които отчупвахме от клоните на боровите дървета, но нощта беше толкова студена, че не можехме да държим лед в устата си дълго време. Чуканчето на пръста ми започна да тупти в ритъма на сърцето ми.

Коля беше разкопчал армейското си палто и беше натъпкал под пуловера си кутията, пълна със слама, така че яйцата да не замръзнат. През последните няколко километра непрекъснато ме удряше по рамото и се усмихваше като луд под откраднатата си пухена ушанка, глупашки завързана под брадичката.