Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 141

— Давам си сметка, че нямате власт да ни пуснете — каза Коля. — Но си помислих, че ако моят приятел спечели играта, може би ще е възможно да кажете една добра дума на началниците си…

— Разбира се, че имам власт да ви пусна. Въпросът не е в… аха — Абендрот посочи към Коля и кимна, като едва не се усмихна. — Много добре. Много умно от твоя страна. Да подразним суетата на германеца. Да, нищо чудно, че Кюфер толкова те е харесал. Обясни ми това за яйцата.

— Не съм ял яйце от август. Ние постоянно си говорим за храната, която ни липсва, и аз просто не можех да си избия от главата мисълта за пържени яйца. През целия ден, докато газех през снега, не можех да мисля за нищо друго.

Абендрот потропа с пръсти по масата.

— Добре, нека да видим какво имаме тук. Вие тримата сте доказани лъжци. Измислили сте някаква съмнителна история, така че да се сдобиете с правото на частна аудиенция…

Той хвърли поглед към войниците си и сви рамене:

— Донякъде частна аудиенция със старши офицер от прословутата Айнзацгрупе А. Очевидно разполагате с някаква информация, която искате да изтъргувате.

За момент настъпи тишина, после Коля каза:

— Не схващам.

— Мисля, че схващаш. Може би знаете кои от военнопленниците са болшевики или сте чули плановете за движението на Червената армия. Не можете да ни предадете тази информация пред останалите руснаци, така че си уреждате тази среща. Уверявам ви, че подобни неща се случват много често. Вашите сънародници явно нямат търпение да предадат другаря Сталин.

— Ние не сме предатели — каза Коля. — По една случайност това момче е много добър шахматист. Чух, че вие също играете шах. И видях възможност в това.

— Точно на този отговор се надявах — каза Абендрот и се усмихна.

Той пресуши остатъка от чашата си с шнапс и наля остатъка от бутилката в нея, като я вдигна срещу светлината, за да погледне алкохола.

— Боже мой, това е истината. Седем години в дъбова бъчва…

Той отпи нова глътка, но този път малка и търпелива, защото не искаше да стигне твърде бързо до края на последната чаша. След като помълча, за да се наслади на шнапса, той тихо каза няколко думи на немски. Един от войниците насочи своята карабина „МР40“ към нас, докато другият пристъпи напред и се зае да ме претърсва.

Когато бяхме в кошарата, ножът ми се струваше надеждно скрит, но докато стоях там и войникът ме претърсваше, не можех да мисля за нищо друго освен за твърдия кожен калъф, който се забиваше в кожата на крака ми. Той претърси джобовете на старото палто на баща ми, провери под мишниците ми, под колана и надолу по краката. После зарови пръсти в ботушите ми и страхът ми се върна, приел формата на мълния от чист ужас, сякаш искаше да ми се подиграе за безразличието, което бях изпитвал преди пет минути. Опитах се да дишам нормално и да запазя спокойно изражение на лицето си. Войникът опипа пищялите ми, не намери нищо и продължи с Коля.