Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 140

— Кюфер? С мустачките?

— Точно така. Беше много…

Коля се поколеба, все едно не беше сигурен как да продължи, без да каже нещо обидно.

— …приятелски настроен.

Абендрот се вторачи в Коля в продължение на няколко секунди, после изсумтя, едновременно развеселен и отвратен. Той закри устата си с опакото на ръката и се оригна, преди да си налее нова чаша шнапс.

— Не се съмнявам в това. Да, наистина е много приятелски настроен, този Кюфер. И как стана дума. за мен?

— Аз му казах, че моят приятел е един от най-добрите шахматисти в Ленинград, и той каза…

— Твоят приятел евреин?

— Ха, той също се пошегува така, но не, Лев не е евреин. Проклет е да има нос като техните, но да няма техните пари.

— Изненадан съм, че Кюфер не е пожелал да разгледа члена на момчето, за да установи расата му със сигурност.

Без да откъсва поглед от мен, Абендрот каза нещо на немски заради войниците, които ме погледнаха любопитно.

— Разбра ли какво казах току-що? — обърна се той към Коля.

— Да.

— Преведи го на твоите приятели.

— „Работата ми е да разпознавам евреите, когато ги видя.“

— Много добре. И за разлика от нашия приятел Кюфер аз мога да разпозная и едно момиче. Свали си шапката, скъпа.

В продължение на няколко секунди Вика не помръдна. Не смеех да погледна към нея, но бях сигурен, че обмисляше дали да не посегне към ножа. Това щеше да бъде безсмислен жест — войниците щяха да я застрелят, преди да е направила и една крачка, — но към този момент вече изглеждаше, че не ни е останало нищо друго освен безсмислени жестове. Почувствах как Коля се напрегна до мен — ако Вика посегнеше към ножа, той щеше да се хвърли към най-близкия войник и тогава всичко щеше да свърши много бързо.

Неизбежността на смъртта не ме изплаши толкова, колкото би трябвало. Страхувах се твърде отдавна; бях прекалено изтощен и твърде гладен, за да почувствам нещо със силата, която заслужаваше. Но ако страхът ми беше намалял, това не беше защото смелостта ми се беше увеличила. Тялото ми беше толкова отслабнало, толкова уморено, че краката ми трепереха от усилието да стоя прав. Не можех да събера сили да се тревожа за нищо, включително и за съдбата на Лев Бениов.

Вика най-сетне свали кепето си от заешка кожа и го стисна в ръце. Абендрот пресуши половината от съдържанието на чашата си на една глътка, сви устни и кимна.

— Ще бъдеш хубава, когато ти порасне косата. Сега вече всичко е наяве, нали така?

Той се обърна към Коля:

— Кажи ми нещо. Говориш немски доста добре, а не можеш да четеш на руски?

— Винаги ме заболява главата, когато се опитам да чета.

— Разбира се. А ти… — той се обърна към мен — ти си един от най-добрите шахматисти в Ленинград, но също не можеш да четеш? Това е странна комбинация, не мислиш ли? Повечето шахматисти, които познавам, са съвсем грамотни.

Отворих уста, като се надявах от нея да потекат лъжи със същата лекота, с която това се случваше от устата на Коля, но Абендрот вдигна едната си ръка и поклати глава.

— Не си прави труда. Минали сте изпита на Кюфер добре, аз уважавам това. Оцелели сте. Но аз не съм глупак. Единият от вас е евреин, който се преструва, че не е такъв; другата е момиче, която се преструва на момче; и всички, предполагам, се преструвате на неграмотни. И въпреки вниманието на нашата бдителна планинска пехота и лично на уважавания оберщурмфюрер Кюфер, всички тези измами са останали незабелязани. Но в крайна сметка вие пожелахте да се срещнем, за да играем шах. Пожелахте да бъдете забелязани от мен. Това е много необяснимо. Вие не сте глупави, това е ясно, в противен случай вече щяхте да бъдете мъртви. Нали не очаквате наистина да ви пусна, ако спечелите тази игра? А и тази дузина яйца… дузината яйца е най-необяснимият елемент от цялото уравнение.