Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 138

Тя ме хвана за ръката и я притисна към гърдите си.

— Усещаш ли нещо?

Аз поклатих глава и Коля се засмя.

— Грешен отговор — каза той.

Вика ми се усмихна. Ръката ми все още беше притисната в гърдите й, през всичките пластове дрехи. Беше ме страх да я помръдна и ме беше страх да я задържа там.

— Не го слушай, Льова. Той се е родил през гъза на майка си.

— Искате ли да ви оставя насаме? Аз мога да отида да се гушна при стария Едик. Изглежда ми самотен.

— А моя нож? — попитах я аз.

— Бях забравила за твоя нож.

— Нека аз да го взема — каза Коля. — Аз знам какво да правя с него.

— Не — каза Вика. — Теб ще те претърсят най-старателно. Ти си единственият от нас, който прилича на войник.

Тя се приведе напред и аз отдръпнах ръката си, като вече бях сигурен, че съм пропуснал някаква възможност, макар и да не знаех каква е била тя или къде е изчезнала. Вика свали калъфа на ножа от ботуша ми и го претегли в ръката си, за да прецени размера и формата му. Най-сетне го напъха дълбоко в ботуша ми, под чорапа. После отново огледа ботуша. Не се виждаше нищо. Тя потупа с ръка по кожата и кимна на себе си.

— Можеш ли да вървиш нормално?

Изправих се и направих няколко крачки. Усещах как върхът на калъфа се забива в крака ми, но ми се струваше надеждно скрит, притиснат от чорапа и ботуша ми.

— Погледни го само — каза Коля. — Безшумният убиец.

Аз отново седнах при Вика. Тя докосна мекото място под ухото ми и прокара пръст по гърлото ми, като спря под другото ухо.

— Ако отвориш такава рана — каза ми тя, — никой никога няма да може да я затвори.

* * *

СТАРШИТЕ ОФИЦЕРИ ОТ АЙНЗАЦГРУПЕ А бяха реквизирали сградата на градския партиен комитет — запуснат лабиринт от малки кабинети с обелен линолеум на пода, точно над опожареното полицейско управление. В сградата вонеше на дим и дизелови изпарения, но германците вече бяха възстановили захранването и бяха запалили пещите на отоплението; на втория етаж беше топло и уютно, ако не се смятаха следите от засъхнала кръв по стените. Няколко часа след като заровихме пистолетите, двама войници от планинския батальон ескортираха трима ни до залата за съвещания, където се бяха събирали членовете на комитета, преди градът да падне в ръцете на германците, за да обсъждат нарежданията отгоре и да съставят заповеди за надолу. Големите прозорци с по четири стъкла гледаха към неосветената главна улица на Красногвардейск.

По стените все още висяха портрети на Ленин и Жданов, които изглеждаха недокоснати, все едно строгите им изражения бяха толкова безразлични на германците, че дори не си бяха направили труда да ги свалят или да ги заличат.