Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 137

— Довечера — каза Коля.

Нашите пазачи вече ни се бяха развикали, макар и да знаеха, че не разбираме какво ни говорят. Беше ни ясно какво искат да кажат. Пленниците отново се подредиха в колона, Вика се отдалечи от нас и всички зачакахме конвоят да отмине. Когато покрай нас мина командирската кола, аз се опитах да видя Абендрот, но стъклото на прозореца беше заскрежено.

Едва тогава си спомних за нещо, което ме човъркаше през цялото време, и се обърнах към Коля.

— А какво е второто нещо, което поиска от него?

— Хм?

— Ти каза, че ако го победя, на първо място ще ни пусне. Какво е второто нещо, което поиска?

Той сведе поглед към мен, невярващо сключил вежди, че не мога да се сетя.

— Не е ли очевидно? Една дузина яйца.

23

ВЕЧЕРТА НИ НАСТАНИХА ЗАЕДНО с останалите военнопленници в една кошара за овце в покрайнините на Красногвардейск. Миришеше на мокра вълна и изпражнения. Германците ни бяха дали няколко съчки за подпалки и повечето от хората се бяха събрали около малкия огън, който гореше боязливо по средата на кошарата. Тази вечер всички бяха прекалено уморени, за да говорят за бягство. Вяло се оплакваха от това, че германците не ни бяха дали нищо за ядене след онази бисквита на сутринта, мърмореха какво ще бъде времето на следващия ден и скоро всички заспаха на студената земя, сгушени един в друг, за да се топлят. Вика, Коля и аз седяхме облегнати на неравната дървена стена, треперехме от студ и спорехме дали играта ще се проведе наистина.

— Ако той изпрати да ни повикат — каза Вика — и ако наистина ни заведат при него, мога да ви обещая, че ще ни претърсят за оръжие.

— Нали вече са претърсили пленниците. Какво ще си помислят, че сме намерили пистолети в кошарата?

— Този човек знае, че е мишена. И е много внимателен. Ще намерят пистолетите.

Отговорът на Коля беше една скръбна пръдня, басова и тържествена като нота, изсвирена на духов инструмент. Вика стисна очи за няколко секунди, като дишаше през устата. През това време аз се взирах в бледите й червени мигли на светлината на огъня.

— Във всеки случай — каза накрая тя — ще намерят пистолетите.

— Тогава какво да направим, да го удушим?

Тя пъхна ръка под гащеризона си, извади финската кама от калъфа на колана си и се зае да копае едно малко гробче в замръзналата земя. Когато стана достатъчно дълбоко, тя зарови пистолета си и протегна ръка за пистолета на Коля.

— Искам да го задържа.

Тя остана с протегната ръка и накрая той се предаде.

След като покри с пръст и двата пистолета, тя разкопча гащеризона си и си свали колана. Коля леко ме побутна. Гащеризонът се беше смъкнал от раменете на Вика; под него беше облечена с дебела вълнена карирана риза и две долни фланелки с дълги ръкави, но за миг аз видях ключицата й, която се раздвижи под кожата, покрита с мръсотия. До този момент никога не бях забелязвал ключицата на друго човешко същество; нейната приличаше на протегнато крило на чайка в полет. Тя повдигна вълнената си риза и двете фланелки под нея почти до гърдите, притисна ги с брадичката си и стегна колана върху голата си кожа. Така калъфът на ножа беше притиснат върху гръдната й кост, така че, когато свали фланелките и вълнената риза обратно върху него и отново си закопча гащеризона, беше невъзможно да се различи формата на оръжието.